Карл Май - Смъртта на императора

Беше привечер, когато се чу трополене на коли и минута по-късно разделените от толкова години потънаха в обятията си. Бавно, постепенно улегна бурята от първите поздрави и в различни стаи се сформираха отделни групи. Вълна от щастие бе заляла дома.

В един ъгъл седяха дон Мануел и дон Фернандо със сър Хенри Дридън и се радваха на щастието на своите деца. Сълзи на умиление се стичаха като перли от очите им. Пред тях стояха Розета със своя съпруг и дон Алфонсо де Родриганда и Севиля — някогашният разбойнически възпитаник Мариано, с Ейми. Край тях сестрата и майката на Стернау. От устните на всички се бе отронила тиха молитва.

— Къде е всъщност нашата Горска роза? Хайде да я потърсим! — обърна се по едно време Стернау към съпругата си.

Розичка в началото се бе втурнала изпълнена с любов към баща си, ала сетне бе предоставила родителите си един на друг. Сърцето й така преливаше, че не бе усетила как някой — той първо бе поздравил собствената си майка, а после Главния лесничей Роденщайн и стария Лудвиг — тихо се бе промъквал след нея. Едва що бе стъпила в стаята си, когато чу вратата повторно да се отваря и вътре влезе…Курт Унгер.

— Курт! Мили мой, скъпи Курт!

Хълцайки, тя се хвърли в прегръдките му, след което си заразменяха целувка след целувка в сладостна забрава. Така и не им направи впечатление, че отвън прозвучаха стъпки. Също толкова малко забелязаха, че вратата се отвори и на прага се появиха и спряха две лица.

— Ох, колко безкрайно щастлив съм да видя отново личицето ти! — ликуваше Курт.

— Аз съм не по-малко щастлива! — призна му тя.

— Розичка!

Името прозвуча откъм вратата. Беше го изрекла Розета. Двамата се огледаха стреснато.

— Мамо! — усмихна се смутено Розичка. Родителите приближиха и Стернау възкликна зарадван:

— Курт, ти ще получиш възнаграждението, което ти се полага!

Той събра ръцете на двамата и продължи:

— Е, момчето ми, да отидем и при твоите родители, за да споделим с тях нашето щастие!

Честният Лудвиг Щраубенбергер тъкмо разменяше мисли със стария Роденщайн за радостта, настанила се днес във вила «Родриганда», когато някой го тупна по рамото. Той се обърна. Пред него стоеше един дребен мъж.

— Лудвиг Щраубенбергер, помниш ли ме? — попита онзи. Запитаният се втренчи в отсрещния, поклати глава и отвърна:

— Това лице май съм го виждал вече някъде, ама къде? Не мога да се сетя, на този свят тук.

— Тогава ще я карам по късата процедура и ще ти кажа. Аз съм брат ти Андреас.

Лудвиг се вкамени от радост.

— Това истина ли е? — заекна той.

— Да, естествено. На чашка добро питие Лешоядовия клюн толкова ми е разправял за теб, че ми се дощя да те зърна още веднъж. Сетне отново ще се върна при моите прерии и гори.

Двамата потънаха безмълвно в прегръдките си.

Едва след като един тържествен пир бе събрал всички участници, Стернау извести обстойно последните събития, особено процеса в Испания, който междувременно бе решил: Мариано се признава като истинският граф Алфонсо. Клариса отива в тясната килия да преде лен до края на живота си.

Подставеният граф Алфонсо също ще изкупва делата си като затворник, без изгледи за по-късно помилване. В заключение на изложението си Стернау оповести годежа на своята дъщеря с Курт Унгер.

Въздействието на тези слова бе неописуемо. Всички викаха, удивляваха се, питаха, отправяха благопожелания и се смееха. Но двама стояха в ъгъла на залата, прегърнати в любов и ронеха горещи сълзи от радост и благодарност към Бога — родителите на Курт, чието щастие само се повиши, когато Горската роза дойде при тях да ги прегърне и целуне, след което се оттегли в кръга при другите.

Слънцето изгря. Неговите първи лъчи плъзнаха в златист пурпур през прозореца върху необикновената сбирка от лица, които толкова дълго бяха подлагани на тежки, неумолими изпитания и които сега най-сетне си бяха извоювали сигурността на едно чисто и трайно щастие.

Празничните дни отминаха и ежедневието наложи на всеки своите изисквания. Не остава още много да се разказва.

Граф Фернандо вече не се върна в Мексико. Той продаде своите тамошни имения и остана с Мануел в немската Родриганда. Младият граф Алфонсо заживя със своята щастлива Ейми в испанската Родриганда, ала бе чест гост на нейната немска сродница. За оказаните на дома Родриганда услуги, верният Миндрело бе богато възнаграден. Той получи мястото на кастелан в замъка Родриганда и дълго живя в безметежно щастие, което напълно компенсира ужасното отвличане в робство.