Карл Май - Смъртта на императора

— Тук в Потоси?

— Не. Аз ще замина за столицата. Там трябва да отведете пленниците.

— Открито следствие ли ще водите?

— Разбира се.

— Бих искал да повдигна възражение срещу това. По този начин още преди да сме приключили тук, нещата дотам ще са се разгласили в Испания, че тамошните виновници ще имат време да се изплъзнат от правосъдието.

— Това е вярно. Тогава ще бъдем предпазливи и ще водим следствието колкото може по-секретно. А като предпазна мярка ще се обърна към Испания с молбата, излагайки причините, да държат граф Алфонсо под таен, но строг полицейски надзор. Това удовлетворява ли ви?

— Напълно, сеньор!

— За експедирането на затворниците от Манастира дела Барбара до столицата ще ви предоставя достатъчно голямо военно подразделение. Кога заминавате?

— Утре заран. Искаме да оставим конете да си отпочинат и да се уговорим с Гърмящата стрела и Лешоядовия клюн.

— В такъв случай ще дам необходимите заповеди.

С това разговорът приключи. После потърсиха лорд Дридън, чиято мисия отиваше към своя край. Стернау обсъди с другите кои ще яздят до хасиендата дел Ерина, за да отведат нейните обитатели. Тъй като там се намираха Ема, Резидиля и Каря, бяха определени Гърмящата стрела, Жерар и Мечешко сърце. На другата сутрин потеглиха, след като вечерта още веднъж бяха поздравили намиращата се в Потоси сеньорита Емилия. Хуарес щедро я бе възнаградил за оказаните услуги.

Известно време по-късно, придобил отново цялата си слава и титла, президентът Хуарес влезе тържествено в столицата Мексико. Сред населението цареше неописуемо ликуване, когато запотекът, принуден някога да бяга, ала въпреки това не изгуби своя несломим кураж и не се отрече от поста си, сега влезе в града като спасител на отечеството. Всички улици бяха украсени с триумфални арки, венци и флагове и дъжд от ухаещи цветя летеше към него и коня, който го носеше с горди крачки и танцуваше по любимите деца на Флора.

Но на първия ден след тържественото му посрещане гласното ликуване се преобрази в тихо очакване — Хуарес започна своето пресяване. На неумолимо правосъдие подложи всички, играли някаква роля от първия ден на френската окупация, според патриотичната им стойност. Започна да отделя овцете от овните и да изтръсква червеите от дървото на гражданското благополучие. Хиляди се почувстваха с нечиста съвест. Мнозина избягаха тайно, виждайки колко строг бе президентът. Където бе възможно, той проявяваше милост, но където разбереше, че снизходителността е неуместна и дори опасна за всеобщото добро, наказваше с вникнала в нещата строгост и хората с благодарност отбелязваха, че тя не е породена от корист.

Тъй като Хуарес развиваше незнаеща почивка дейност, не мина много и във всички сектори на правителствения апарат зацари ред и стана тъй, че той бе признат като повелител на мексиканската държава дори от правителствата, кокетничили преди това с Наполеон.

Една късна вечер, когато жителите на столицата се унасяха в дрямка, към нея приближаваше от север колона ездачи. Луната грееше ярко, поради което човек можеше да различи, че се състои от пленник и неговият конвой. Той бе вързан за коня си. Към две мулета бе прикрепена носилка, от която сегиз-тогиз се разнасяха стенанията на женски глас, ала придружителите това много не ги беше грижа. Отрядът стигна до града, премина по няколко улици и спря пред правителствената сграда, до чиято врата ездачите от конвоя скочиха от конете. Един от тях влезе и бе запитан от дежурния пост какво иска и кого води.

— Буден ли е още президентът? — гласеше краткият насрещен въпрос.

— Да. Той работи всяка нощ до зазоряване.

— Тогава съобщете за мен! Името ми е Стернау.

— Стернау? Хм. Сега не е редно да се съобщава за никой. Президентът не иска да го безпокоят. Елате пак през деня!

— Дали и кога ще дойда пак, няма да определяте вие. За мен трябва да бъде доложено и президентът ще ме приеме!

Тези думи бяха така категорично изговорени, че часовоят се подчини без по-нататъшни възражения. Не мина много и Стернау бе уведомен, че Хуарес е наредил да го поканят. Когато влезе при президента, той поиска да се извини за среднощната визита, ала бе прекъснат от радостния възглас:

— Най-сетне идвате! Отдавна ви очаквам с нетърпение.

— Не можехме по-рано, сеньор. Трябваше да изчакаме дамите и господата от хасиендата, а междувременно Хосефа Кортейо така се е разболяла, че бе невъзможно да я докараме по-рано в столицата. Влагата и студът на подземната килия в Сантяго са й докарали остро възпаление, което едва съумях да овладея.