— Да, хер хауптман!
Лудвиг отвори вратата. Отвън стоеше един пощальон. Той влезе и предаде една депеша. Старият я отвори, прочете я за втори, трети път и изпружи нагоре ръце като хлапак.
— Ихаа! Уха-ха! Их-ха-ха! Лудвиг! Магаре! Момчето ми! Долу тия болнични ботуши!
Роденщайн бе скочил и се мъчеше да изуе със замах ботушите, което при тяхната ширина не бе кой знае колко трудно. Лудвиг гледаше шашардисан.
— Ама, хер хауптман! Ботушите…болките!
— Болки ли? Глупости! Никакви болки нямам. Аз оздравях, ревматизмът отиде по дявола! Знаеш ли какво съдържа телеграмата? Те идват, идват! Утре всички ще са тук! Доктор Стернау и всички, всички! И-ха-ха! Хайде делдумхайраса! Вива, подаграта, радикулита, ревматизма, всичко това оставих напъхано в плъстените ботуши! Гледай само как мога да скачам!
И наистина, Главният лесничей кръстосваше с едри крачки стаята, оповестявайки шумно:
— Трябва веднага да отида до вила «Родриганда» да предам на ония там телеграмата.
— Нима чак там ще иде хер хауптманът? — попита угрижено Лудвиг.
Не получи отговор. Старият закуцука надолу по стълбите и сетне през гората към вила «Родриганда».
Обитателите на красивата дача «Родриганда» бяха уведомени за всичко, което се бе случило в Мексико. Преди известно време пък от Испания бе дошла новина от ръката на Стернау, че всичко върви добре и самозваният Алфонсо редом с майка си Клариса се намирали под арест.
Същевременно се бил появил курато [26] курато /исп. curato / — свещенически сан /Б.пр./
на едно пиринейско селце и дал важни показания. Малко преди да отиде навремето при Гаспарино Кортейо, сиреч преди деветнайсет години за да предяви претенциите си в онзи съдбоносно протекъл за него разговор, капитано на пиринейските разбойници се отбил при него. Бил му предал един запечатан документ със забележката да го отвори, не се ли върнел след определеното от него време. Когато срокът изтекъл — читателят знае защо капитано не се появил — той отворил писмото. Не било друго, а онова писмено признание на Гарспарино, което капитано го принудил да напише и в което пълномощникът на граф Родриганда изповядваше, че по негово нареждане малкият граф Алфонсо е бил отвлечен.
Курато здравата се стреснал от това разкритие. Събрал сведения и стигнал дознание на събитията, разиграващи се тъкмо по онова време в Родриганда. Какво трябвало да стори? Той съвсем правилно разбрал, че неговото свидетелско показание и документът, който имал в ръцете си, не са достатъчни да изобличат престъпниците, толкова повече, че нямало никой, комуто да се довери.
Та нали контеса Розета била безумна, а граф Мануел дълго време бил смятан за мъртъв. После достигнала вестта — първо като слух, после все по-определено, — че дон Мануел не е мъртъв и не предявява повече претенции към замъка и имението Родриганда. Това напълно отнело мъжеството на курато. Щом като самият граф вече нехаел за имуществото си, той нямал абсолютно никаква причина да се намесва в нещата.
Ето как станало, че мълчал деветнайсет години по работата, която му поверил капитано. Едва когато Стернау и Мариано дошли в Испания и повдигнали обвинение срещу Алфонсо, той се почувствал задължен да излезе от своята неизвестност да даде за протоколиране показанията си и документа на капитано.
Към това се прибавяло признанието на просяка Тито Сертано, който преди смъртта си бе предал в ръцете на Мариано и от което със сигурност произлизало, че Мариано е истинският Родриганда, а Алфонсо един измамник. Преди отвличането си Мариано бил скътан това признание зад един стенен шкаф в замъка Родриганда и сега бил съумял да го намери неповреден.
Дори испанският съд да не бил получил предварително необходимите доказателства, от които следвала вината па Алфонсо и Клариса, то тези два документа сами по себе си щели да бъдат достатъчни за изясняване на случая. Ето как станало, че на признаването на Мариано като истинския син на граф Мануел повече нищо не стояло на пътя.
Този доклад Стернау бе завършил със забележката, че на него и спътниците му вероятно ще е възможно след изтичането на четиринадесет дни да потеглят за Райнсваледен.
Писмото беше изпълнило всички с огромна радост. Най-сетне предстоеше горещо жадуваната среща. Душевното състояние на обитателите на Райнсвалден не подлежеше на описание.
И ето че дойде Главният лесничей със своята телеграма и повиши възбудата до степен на неизмеримост. Приготовленията започнаха начаса и продължиха цялата нощ. Никой не бе могъл да мигне. Всичко живо бе изпълнено с очакване. Само часовете едва-едва се точеха.
Читать дальше