Карл Май: От Багдад до Стамбул

Кадията хвърли към дребосъка смъмрящ поглед, но все пак го попита:

— Какво смяташ, че трябва да се прави?

— Веднага трябва да бъде разпитан този Али Манах, а после да се претърси къщата, в която са нападнали моя сихди, и да бъде проследена колата, с която е трябвало да бъде откаран в караула.

— Имаш право! Моментално ще пратя в затвора сина на беглеца, а после ще го разпитам.

— Защо не тук и сега? — попитах аз. — Предпочитам още сега да потегля на път, да преследвам баща му, тъй като вече изгубихме ценно време. Затова е добре предварително да знаем какво ще отговори.

— Щом ти го желаеш, веднага ще бъде изпълнено! Той направи най-сериозната и достопочтена физиономия, на която беше способен, и попита пленника:

— Името ти е Али Манах Бен Баруд ал Амасат, нали?

— Да — отговори задържаният.

— Значи баща ти е Баруд ал Амасат?

— Да.

— Той е онзи мъж, който избяга от нас?

— Нищо не знам за това!

— Ти се опитваш да лъжеш? Ще заповядам да те накажат с бастонада! Познаваш ли някогашния събирач на данъци Манах ал Барша?

— Не.

— Наредил ли си да примамят този ефенди вчера вечерта, за да го плениш?

— Не.

— Куче, не лъжи! Самият ефенди ни го разказа!

— Той греши!

— Да, но ти си го вързал и днес си го откарал с каруца! — Това също не е вярно! Яздех по пътя и настигнах колата. Говорех с кираджията на кого е каруцата. Тогава внезапно някой ме удари. Изгубих съзнание и като дойдох на себе си, бях пленник на този човек, на когото не съм сторил абсолютно нищо.

— Езикът ти говори само лъжи, но те няма да оправят положението ти, а ще го влошат! Знаем, че си «Насър»!

— Не знам какво е това!

— Говорил си за него с ефендито в манастира на танцуващите дервиши!

— Никога не съм бил в такъв манастир!

Мъжът смяташе, че ще може да се спаси, като отрича всичко. Но кадията ядосано му отговори:

— В името на Аллаха, ако продължаваш да криеш истината, ще бъдеш наказан с бастонада! Или си поданик на ингилизите като баща ти?

— Нямам баща, който да е поданик на ингилизите. Прави ми впечатление, че Баруд ал Амасат, за когото говорите, е съвсем друг човек, а не моят баща, чието име той противозаконно си е присвоил.

— Кой си ти тогава, щом не си дервиш?

— Аз съм шияд еш шемек [127] Рибар. — Бел. нем. изд. и пътувам.

— Откъде?

— От Инада на морето.

— Къде отиваш?

— В София, на гости при роднини. Не съм стоял в Едирне и един час. Дойдох в града през нощта и го прекосих до другия му край. По-късно срещнах каруцата по пътя.

— Ти не си рибар, а лъжец. Можеш ли да докажеш, че живееш в Инада?

— Изпрати някой там и ще ти кажат, че съм казал истината.

Нахалството му накара кадията почти да излезе от кожата си. Той се обърна към Исла и го попита:

— Исла Бен Мафлей, наистина ли си виждал този човек в манастира на танцуващите дервиши в Стамбул?

— Да — отговори Исла. — Той е. Кълна се в брадата на Пророка и брадите на прадедите ми!

— А ти, Кара Бен Немзи ефенди, виждал ли си го също в манастира?

— Да — казах аз. — Дори разговарях с него.

— И твърдиш, че това е същият дервиш?

— Той е. Той самият ми го призна снощи, а след това и днес. Вярва, че може да се спаси само с лъжи.

— Само ще си навлече повече беди. Но ще му докажем, че правото е на ваша страна, нали?

Въпросът беше чудесен!

— Не е ли той този, който трябва да докаже, че не сме прави? — отговорих аз. ?

— Правилно! Но тогава ще трябва да изпратя някой в Инада!

— Ще ми разрешиш ли да задам един въпрос?

— Говори!

— Ти видя ли бележката, която снощи намерихме в обора на ханджията?

— Да, ефенди.

— Можеш ли отново да я познаеш?

— Със сигурност.

— Тази ли е?

Извадих бележката от торбичката и я подадох на кадията. Той внимателно я разгледа, а после каза:

— Тя е. Защо питаш?

— Веднага ще разбереш! Хаджи Халеф Омар, ти познаваш ли кесията ми?

— Както моята собствена — отговори дребосъкът.

— Тази ли е?

— Да, тя е.

Сега бях сигурен, че ще хвана дервиша на тясно. Попитах го:

— Али Манах, чии са жълтиците, намиращи се в тази кесия?

— Те са мо… всъщност твои са, щом кесията действително е твоя собственост — отговори той.

За малко да се издаде, но още докато отговаряше, усети капана.

— Значи нямаш претенции към парите?

— Какво общо имам с твоите пари!

Кадията поклати глава.

— Ефенди — каза той, — щом аз не мога да го поставя на тясно, на теб едва ли ще ти се удаде. Ще заповядам да го затворят и ще го накарам да си признае всичко!