Карл Май - От Багдад до Стамбул

— Ние обаче не можем да чакаме толкова дълго. Да го заведем в къщата, където ме нападнаха! «Обитателите» ще трябва да признаят, че той е човекът, за когото го смятаме.

— Имаш право. Ще ги арестуваме всичките! Али Манах, на коя улица се намира тази къща?

— Не знам — отговори той. — Никога досега не съм бил в Едирне!

— Лъжите му стават все по-големи! Ефенди, ти не би ли могъл сам да намериш къщата?

— Сигурно. Запомних я.

— Хайде тогава да тръгваме. Ще заповядам да повикат гавази, които да дойдат с нас и да арестуват всички, които са в къщата. Но твоят приятел Хулам обеща триста пиастъра. Тези двама мъже те намериха. Ще си получат ли парите, ефенди?

— Да, веднага ще им ги дам.

Извадих кесията си, но Хулам хвана ръката ми и каза с тон на обиден човек:

— Стой, ефенди! Ти си гост на дома ми. Искаш да опозориш честта ми ли, като не ми позволяваш да изпълня обещанието си?

Трябваше да му призная предимството. Той извади кесията си и вече се канеше да даде парите на двамата гавази, които стояха на входа с блеснали очи, когато кадията протегна ръка.

— Спри! — каза той. — Аз съм началник на тези служители на полицията на Едирне. Ти кажи, ефенди, дали са те намерили!

Не исках да лишавам бедните дяволи от извънредното им възнаграждение и затова отговорих:

— Да, те ме откриха.

— Думите ти са много мъдри. Но ми кажи дали щяха да те открият, ако ги бях държал тук, вместо да ги изпратя да те търсят?

— Хм! Тогава наистина нямаше да ме срещнат.

— На кого тогава трябва да благодариш, че са те видели?

Принуден бях да следвам логиката. Впрочем нямаше да ни е от полза да се заяждаме с него, затова отговорих така, както той очакваше:

— Всъщност на теб.

Той ми кимна любезно и продължи да пита:

— Значи за кого са тези триста пиастъра, ефенди?

— Единствено на теб.

— Тогава Хулам трябва да ги плати на мен! Не бива на никого да се причинява неправда. Кадията също трябва да защитава правата си!

Той получи парите и ги прибра. Двамата гавази направиха разочаровани физиономии. Затова се опитах да се приближа до тях незабелязано, извадих две жълтици от кесията си и дадох на всеки по една. Това трябваше да стане тайно, иначе можеше да се очаква, че кадията отново щеше да се опита да въдвори справедливост.

Двамата мъже бяха много щастливи от подаръка, а за мен не беше загуба, защото ги взех от парите на Али Манах.

Изпратени бяха до полицията да извикат гавази и те скоро дойдоха. Преди обаче да тръгнем, кадията ми махна и ме дръпна настрани. Бях любопитен да узная тайното съобщение, което щеше да ми направи.

— Ефенди — каза той, — ти наистина ли си сигурен, че това е дервишът от Стамбул?

— Напълно! — отговорих аз.

— И той присъства на залавянето ти?

— Да. Дори определи размера на откупа, който трябваше да платя.

— И ти взе всичко, което имаше в джобовете си?

— Да.

— И кесията ли?

— Да — отговорих аз.

Започнах да предчувствам какви бяха намеренията му. Като му разказвах преживяването си, откровено му бях споменал, че в кесията имаше повече пари, отколкото преди това. Той беше хвърлил око на тази сума. Кадията искаше да я конфискува! Той продължи да се осведомява с любезен, доверителен тон:

— Днес тя беше ли в джоба му?

— Да. Оттам я взех.

— И вътре имаше повече пари отпреди?

— Да, в нея имаше жълтици, които не бях слагал аз. Това е вярно.

— Тогава сигурно ще признаеш, че не са твои!

— Ах! Ами на кого?

— На него, разбира се, ефенди!

— Това не ме интересува. Защо си е сложил парите в моята кесия?

— Защото тя му е харесвала повече от неговата. Но никой няма право да задържа това, което не му принадлежи!

— Напълно си прав. Но мислиш ли, че съм задържал нещо, което не е мое?

— Разбира се! Жълтиците, които той е сложил вътре.

— Валлахи! Ти не чу ли от собствената му уста, че отрича да е слагал пари в кесията ми?

— Това са лъжи!

— Трябва да се докаже. Не знам нищо за тези пари.

— Но нали ти самият каза, че преди това не са били в кесията?

— Признавам, така беше. Никой не може да каже как са се озовали вътре, но щом са там, са моя собственост.

— Не мога да се съглася с теб. Властите трябва да ги вземат, за да ги върнат на истинския им собственик.

— Преди това ми кажи, чия е водата, която през нощта вали в двора ти!

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Властите вземат ли водата, за да я върнат на истинския й собственик? През нощта и в моята кесия е «валяло». Водата е моя, защото единственият, на когото тя можеше да принадлежи, се отказа от нея.