Карл Май - От Багдад до Стамбул

На юг от големите пустини на Сирия и Месопотамия, обграден от Червено море и Персийския залив, се намира Арабският полуостров, чийто най-далечен край се простира навътре в бурното Арабско-индийско море.

Това парче земя е обградено от три страни с тясна, но изключително плодородна крайбрежна ивица, която се изкачва към широко, пустинно плато. Неговите малко мрачни и гротескни пейзажи са затворени на изток от високи, непристъпни планински масиви, към които се числят и голите склонове на Шаммарските планини.

Тази земя, чиято площ и до днес не е точно определена, е била разделена през древността на Арабиа петреа, Арабиа десерта и Арабиа феликс, т.е. на камениста, пустинна и щастлива Арабия. Макар все още доста географи да са на мнение, че изразът «петреа» е производен от латинската дума, която означава «камък, скала», и затова тази част на полуострова се нарича «каменистата» Арабия, подобно схващане е погрешно. По-скоро името трябва да се отнесе към старата Петра, някогашна столица на тази северна провинция на страната. Арабите наричат родината си Джезират ал Араб [1] Островна държава (араб.). — Бел. нем. изд. , а турците и персите я наричат Арабистан. Сегашното разделение се дава по различен начин; според номадското население е валидна единствено разликата между отделните племена.

Над тази страна се издига вечно ведър небесен свод, от който през нощта звездите блещукат ярко и ясно. Из планинските клисури и през все още в голямата си част неизследвани пустинни равнини, върху великолепните си коне или неуморните си камили препускат полудивите синове на степта. Нищо не убягва от погледа им, защото те живеят във вражда с целия свят с изключение на членовете на племето си. Често от граница до граница се носи ту нежният полъх на чиста и блага, ту бушуващото дихание на мрачна, гневна поезия, която облъхва странника Навсякъде, където и да спре той. От много столетия насам са известни стотици арабски поети и поетеси, чиито песни продължават да живеят чрез народните предания или благодарение на калема са били запазени за по-късните времена.

За родоначалник на истинските араби или йоктаниди се смята Йоктан, синът на Хут, потомък на Зем от пето коляно, чиито наследници обитават «щастливата» Арабия и крайбрежието Техана чак до Персийския залив. Но вече всички племена смятат за чест произхода от Исмаел, сина на Хагар.

Както разказва преданието, този Исмаел отишъл с баща Абрахам в Мека и построил там свещената Кааба. Истината обаче е, че Каабата е създадена от племето на кореишитите или най-малкото е издигната от тях. Най-известни сред светините, които тя притежава, били кладенецът Зем Зем и уж падналият от небето черен камък.

Тук идват на поклонение различни арабски племена, за да поставят идолите на племената или домовете си, да им принасят жертвите си и казват молитвите си. Затова Мека за арабите е това, което е Делфи за гърците и Ерусалим за евреите. Тя представлявала средище за събиране на разпръснатите надалеч номади, които без нея щяха да се разпилеят по всички посоки на света.

Понеже този най-важен център бил притежание на корешитите, те станали най-могъщото и уважавано арабско племе, а вследствие на това и най-богатото, защото пристигащите от всички страни поклонници никога не идвали без подаръци или скъпи стоки.

В това племе имало един беден арабин, на име Абд Аллах [2] Слуга на Бога. — Бел. нем. изд. , умрял през 570 година след Христос. Няколко месеца по-късно, на 20 април 571 г., падало се в понеделник, неговата вдовица Амина родила момче, което после било наречено Мохамед («Преславен»). Много е вероятно първоначално момчето да е имало друго име, а едва по-късно, след като пророческите му способности са направили от него изтъкната личност, да е получил почетното име Мохамед. Това име се пише също Мухамед, Мохамад и Мухамад и от страхопочитание към Пророка нито един правоверен не се осмелява да го носи в тази форма. Често то се променя в Мехмед.

Момчето наследило от баща си само две камили, пет овце и една абисинска робиня, затова в началото трябвало да разчита на закрилата на дядо си Абад ал Мокалиб, а след неговата смърт — на подкрепата на двамата си чичовци Зухеир и Абу Талеб. Но тъй като тези двама мъже не можели да направят за него кой знае колко, му се налагало да припечелва хляба си като овчарче. По-късно станал камилар и носач на лъкове и стрели, откъдето вероятно се е развил и войнственият му характер.