Карл Май: От Багдад до Стамбул

Доста пъти бях виждал тази обезобразяваща подутина, но не и с такива необикновени размери, както беше при нашия добър мистър Линдси. Не стига че извънредно голямата подутина блестеше в най-тъмния цвят на червеното, ами бе и така дръзка, да се настани точно върху носа му, който и без това страдаше от необичайната си големина. Нашият англичанин не понасяше страданието с примирение, както изискваше дългът му на джентълмен и представител на very great and excellent nation, а даваше израз на страданието и нетърпението си, от чиито изблици присъстващите често ги заболяваше диафрагмата от смях.

Ето че той пак седеше до огъня и непрекъснато опипваше с ръце безсрамната гнойна пъпка.

— Мистър! — каза ми той. — Погледнете насам!

— Къде?

— Хм! Глупав въпрос! Към лицето ми, разбира се! Yes! Пак ли е пораснала?

— Кое? Кой?

— Тази цицина тук! Много ли е пораснала?

— Почти прилича на краставица!

— Ужасно! Страшно! Yes!

— Може би с течение на времето ще се превърне в крилат бик, сър!

— Плесница ли искате да ви зашлевя, мистър? Я си изпълнявайте задълженията! Ами ако тази жалка подутина беше на вашия нос?

— Боли ли ви?

— Не.

— Трябва да се радвате!

— Да се радвам! По дяволите! Как мога да се радвам, щом хората ще си мислят, че съм се родил с този подобен на табакера за енфие нос! Колко време ще стои това нещо на носа ми?

— Около една година, сър!

Той ококори очи, а аз за малко не отстъпих назад от страх, защото устата се разтвори така широко от ужас, че носът му заедно с «табакерата за енфие» можеше да потъне в нея.

— Една година ли? Цяла година? Цели дванайсет месеца?

— Приблизително.

— Ох! Ах! Страшно, ужасно! Няма ли лекарство? Някакъв пластир? Балсам? Или да се намаже с мехлем? Да се отреже?

— Няма. Нищо не помага.

— Но за всяка болест има лекарство!

— За тази няма, сър. Подутината изобщо не е опасна, но ако се направи опит да бъде разрязана или дори само драсната или цепната, може да стане много лошо.

— Хм! А после, като изчезне? Продължава ли да се вижда?

— Тогава е по-различно. Колкото е по-голяма подутината, толкова по-голяма дупка остава след нея.

— О, небеса! Дупка!

— За съжаление!

— О, горко ми! Това е ужасна страна! Гадна земя! Тръгвам си веднага за старата Англия! Well!

— Не бързайте, сър!

— Защо? — Какво ще кажат в старата Англия, като видят, че сър Дейвид е позволил на носа си да си направи филиал?

— Хм! Имате право, мистър! Гаменчетата по улиците ще ми се подиграват. Ще остана тук и ще…

— Сихди! — прекъсна го Халеф. — Не се обръщай! Седях с гръб към гората и естествено веднага си помислих, че дребничкият хаджия е забелязал нещо подозрително зад мен.

— Какво виждаш? — попитах го аз.

— Чифт очи. Точно зад теб има два чинара и между тях има един див крушов храст. В него се крие мъжът, чиито очи виждам.

— Все още ли ги виждаш?

— Почакай!

Той наблюдаваше храста възможно най-незабележимо, а междувременно аз инструктирах останалите да продължават да се държат непринудено както досега.

— Хайде! — каза Халеф.

Станах и се престорих, че тръгвам да търся сухи дърва за огъня. Отдалечих се толкова от бивака ни, че повече не можеха да ме забележат. Тогава влязох в гората и се промъкнах обратно между дърветата. Не минаха и пет минути, и стигнах до двата чинара. Учудих се на зоркия поглед на Халеф. Между дърветата и храста се бе сгушил човек и наблюдаваше какво правим край огъня. Защо го правеше? Намирахме се в местност, където в един доста голям Периметър нямаше никакви села. Наистина наоколо имаше различни малки кюрдски племена, които враждуваха помежду си и може би от време на време някое номадско племе минава през границата, за грабеж. Освен това имаше скитници, остатъци от унищожени племена, търсещи възможност да се присъединят към някое друго племе. Трябваше да внимавам и като се промъкнах към човека, съвсем тихо и бързо го хванах за гърлото. Той толкова се изплаши, че се вцепени и не оказа абсолютно никаква съпротива, когато го изправих и помъкнах към огъня. Съборих го на земята и извадих камата.

— Не мърдай, иначе ще те намушкам! — заплаших го аз. Не бях чак толкова разярен, но чужденецът взе заплахата ми много сериозно и умолително сплете ръце.

— Милост, господарю!

— Всичко зависи от теб. Ако ме излъжеш, с теб е свършено. Кой си ти?

— Туркмен съм от племето беят.

Туркмен? Тук? Ако се съдеше по облеклото му, може би казваше истината. Знаех, че преди е имало туркмени между Тигър и персийската граница, и то от племето беят. Пустинната местност, обитавана от лурите, и долината Тапеспи са били земите, по които са кръстосвали. Но щом Надир шах дошъл в Еялет Багдад, закарал беятите в Корасан. Заради местоположението и устройството й той наричал тази провинция «Мечът на Персия» и полагал усилия да я насели с храбри и войнствени жители.