Карл Май: От Багдад до Стамбул

Другите също скочиха и угоднически протегнаха ръце, за да се погрижат за конете ни, но ние здраво стискахме юздите, защото още не знаехме дали това е израз на гостоприемство или коварен замисъл.

— Все пак им дайте конете! Те ще се погрижат за тях — каза ханът.

Исках да се уверя, че не сме в опасност, затова попитах също на персийски:

— Хести иршад енгиц? (Гарантираш ли сигурността ни?) Той кимна в знак на съгласие и вдигна ръка:

— Ми саукенд хордем! (Заклевам се!) Седнете при мен, да си поговорим!

Беятите взеха конете ни; само моят остана при Халеф, който много добре знаеше, че такова е желанието ми. Всички останали седнахме при хана. Пламъкът ни осветяваше, така че добре можехме да се виждаме един друг. Беятът бе мъж на средна възраст с много войнствен вид. Чертите на лицето му бяха открити и внушаваха доверие, а почтителното разстояние, на което стояха подчинените му, говореше за честолюбив и самоуверен характер.

— Знаеш ли вече как се казвам? — осведоми се той.

— Не — отвърнах аз.

— Аз съм Хайдер Мирлам (Лъв Мирлам), племенник на прочутия Хасан Керкуш бей. Чувал ли си за него?

— Да. Резиденцията му беше близо до село Джениях, намиращо се на пощенския път от Багдад за Таук. Той бе много храбър воин, но въпреки това обичаше мира и всеки изоставен намираше при него закрила.

След като ханът ми бе казал името си, естествено учтивостта изискваше и аз да му кажа своето. Затова продължих:

— Твоят съгледвач сигурно вече ти е казал, че съм франк. Името ми е Кара Бен Немзи…

Въпреки прословутото ориенталско самообладание той не можа да потисне един вик на изненада:

— Ах — ох! Кара Бен Немзи! Тогава другият мъж с червения нос сигурно е емирът от Енглистан, който иска да прави разкопки за плочки и надписи?

— Чувал ли си за него?

— Да, господарю; ти ми назова само твоето име, но аз познавам и теб, и него. Дребосъкът, който държи коня ти, е Хаджи Халеф Омар, от когото се страхуват и великани.

— Отгатна.

— А кои са останалите двама?

— Мои приятели, чиито имена са записани в Корана. [4] Израз, означаващ, че по важни причини имената им трябва да останат неизвестни. — Бел. нем. изд. Кой ти разказа за нас?

— Познаваш ли Ибн Цедар Бен Хули, шейха на абу-хамедите?

— Да. Той приятел ли ти е?

— Не ми е приятел, но не ми е и враг. Не се притеснявай, няма да ти отмъщавам заради него.

— Не се страхувам!

— Вярвам ти. Срещнах го при Ески Кифри и той ми разказа, че ти си виновен за това, че ще трябва да плаща налог. Бъди предпазлив, господарю! Ще те убие, ако паднеш в ръцете му.

— Бях в плен при него, но той не ме уби, не можа дори да ме задържи.

— Чух. Убил си лъва съвсем сам в тъмнината, а после си изчезнал с кожата му. Мислиш ли, че и аз не бих могъл да те спра, ако беше мой пленник?

Това звучеше подозрително, но спокойно му отговорих:

— Не би могъл да ме задържиш, а и не знам дали ще успееш да ме плениш.

— Господарю, ние сме двеста, а вие само петима!

— Хан, не забравяй, че сред тези петима има двама емири от Франкистан и че те струват колкото двеста беяти!

— Говориш много гордо!

— А ти питаш много негостоприемно! Трябва ли да се съмнявам в истинността на думите ти, Хайдер Мирлам?

— Вие сте мои гости, въпреки че не знам имената на онези двама мъже, и ще ядете с мен хляб и месо.

Загадъчна усмивка заигра около устата му, а погледът, който хвърли към двамата хадедихни, беше достатъчно красноречив. По великолепната си, снежнобяла брада Мохамед Емин можеше да бъде разпознат и сред хиляди хора.

Ханът даде знак с ръка и веднага бяха донесени няколко четириъгълни парчета кожа. Върху тях ни сервираха хляб, месо и фурми, а щом се нахранихме, ни предложиха тютюн за лулите, като ханът собственоръчно ни поднесе огън. Едва сега вече можехме да се смятаме за негови гости и аз махнах на Халеф да заведе жребеца ми при останалите коне. Той го направи, а после седна при нас.

— Накъде сте се запътили? — осведоми се ханът.

— Тръгнали сме за Багдад — отвърнах аз предпазливо.

— Ние отиваме в Сина — поде отново той. — Искате ли да дойдете с нас?

— Ще позволиш ли?

— Ще се радвам да бъдете с мен. Подай ми ръката си, Кара Бен Немзи! Нека моите братя станат твои братя, а враговете ми — твои врагове!

Ханът ми подаде ръка и аз я поех. Той направи същото и с останалите, а те заедно с мен истински се радваха, че така неочаквано намерихме приятел и закрилник. По-късно щяхме да се разкайваме за това. Беятът нямаше лоши намерения към нас; но смяташе, че в наше лице е намерил придобивка, която ще му донесе голяма полза.