Карл Май: От Багдад до Стамбул

— Беят ли? — попитах аз. — Лъжеш!

— Истината казвам, господарю!

— Беятите не живеят тук, а в далечен Корасан.

— Имаш право, но когато някога е трябвало да напуснат тези земи, все пак някои от тях останали, а потомците им вече се увеличиха толкова, че наброяват над хиляда бойци. През лятото обитаваме околностите на развалините на Кизел-Караба и бреговете на Куру-Чай.

Спомних си, че вече бях чувал за тях…

— И сега се намирате тук наблизо?

— Да, господарю.

— Колко шатри имате?

— Нямаме шатри.

Това трябваше да ми е направило впечатление. Когато едно номадско племе напусне бивака си, без да вземе палатките, обикновено тръгва на грабеж или война.

Продължих да питам:

— Колко души сте сега?

— Двеста…

— # С жените ли?

— Те не са с нас.

— Къде е лагерът ви?

— Недалеч оттук. Като завиеш край гората, стигаш до нас.

— Значи сте забелязали огъня ни?

— Видяхме го и ханът ме изпрати да разбера какви хора се намират там.

— Къде отивате?

— На юг.

— Коя е целта ви?

— Искаме да идем в Сина.

— Но това са персийски земи!

— Да. Приятелите ни там устройват голям празник, на който сме поканени.

Думите му ми направиха впечатление. Тези беяти населяваха бреговете на Куру-Чай и земите край развалините Кизел-Караба, тоест близо до Кифри. Но този град се намираше далеч на югозапад от мястото, на което се бяхме установили сега, а Сина — на две трети от това разстояние на югоизток от нас. Защо беятите не бяха тръгнали за Сина направо от Кифри? Защо бяха направили такова голямо отклонение?

— Какво правите тук горе? — попитах аз тогава. — Защо удължавате двойно пътя си?

— Защото иначе трябва да минем през земите на пашата на Сюлеймания, а той е наш враг.

— Но вие и тук сте в негови земи!

— На това място няма да ни търси. Знае, че сме тръгнали, и мисли, че ще ни намери на юг от резиденцията си.

Всичко звучеше много правдоподобно, въпреки че все още не вярвах напълно на човека. Дори си казах, че присъствието на тези беяти може и да е изгодно за нас. С тяхна помощ безпрепятствено щяхме да стигнем до Сина, а по-нататък не ни заплашваха вече никакви опасности. Туркменът ме попита:

— Господарю, ще ме освободиш ли? Аз нищо не съм ви сторил!

— Извършил си само това, което ти е било заповядано; свободен си.

Той въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, господарю! Накъде ще продължите пътя си?

— На юг.

— Вие идвате от север?

— Да. От земите на тиярите, беруарите и халданите.

— Значи сте храбри мъже. От кое племе сте?

— Ние с този мъж сме емири от Франкистан, а останалите са наши приятели.

— От Франкистан ли? Господарю, не искате ли да пътувате с нас?

— А ще ми подаде ли ханът ти ръката си?

— Ще го направи. Знаем, че франките са велики воини. Да отида ли да му съобщя за вас?

— Върви и го попитай, ще ни приеме ли? Той стана и бързо тръгна. Останалите одобриха направеното от мен, а най-много се зарадва Мохамед Емин.

— Ефенди — каза той, — много пъти бях чувал за беятите. Те са в непрекъсната вражда с джербоатите, обеидите и бениламите, затова ще ни бъдат от полза. Но все пак не бива да казваме, че сме хадедихни, по-добре е да не го знаят.

— Трябва да бъдем предпазливи, защото не знаем дали ханът ще ни приеме любезно. Доведете конете и за всеки случай пригответе оръжията си!

Изглежда, беятите се бяха събрали на необикновено дълго съвещание заради нас, защото, когато показаха признаци на живот, нашето агне вече се бе опекло и го бяхме изяли. Най-сетне чухме стъпки. Туркменът, който вече бе идвал при нас, се появи с още трима души.

— Господарю — каза той, — изпраща ме ханът. Елате при нас и бъдете наши гости.

— Тогава вървете напред и ни водете!

Яхнахме конете и ги последвахме с оръжие в ръка. Като завихме зад гората, не забелязахме и следа от лагер, но щом пресякохме една ивица от храсталаци, стигнахме до скрито сред растителност място, където гореше огромен огън.

Разположението на лагера бе избрано много сполучливо, защото бе много трудно да се забележи отстрани. Огънят служеше не за да се топлят хората, а за да приготвят на него вечерята си. В тревата наоколо бяха налягали двеста тъмни силуета, а малко по-встрани от трепкащия пламък седеше ханът, който при появата ни бавно стана. Приближихме се към него и скочихме от конете.

— Мир на теб! — поздравих го аз.

— Ми неуахет киердем! (Моите почитания!) — отвърна той, като се поклони.

Това беше на персийски. Вероятно по този начин искаше да ми докаже, че наистина е беят, чието племе се намираше в Корасан. Персийците са французите на Ориента. Езикът им е гъвкав и благозвучен, поради което е станал дворцов език на повечето азиатски князе. Но учтивостта, ласкателството, а често и раболепието на персийците никога не са ми правили добро впечатление. Прямата и сурова честност на арабина ми харесва много повече.