Карл Май - От Багдад до Стамбул

— Не може! Ти си християнин, а аз съм привърженик на Пророка. Ти не си гавазин. Нямаш право да арестуваш друг човек!

— Не се бави, Али Манах! Ето въжето. Ако моментално не си дадеш ръцете, ще те ударя по главата, за да изпаднеш отново в безсъзнание. В никакъв случай няма да ти позволя да ми казваш как да се държа с теб!

Това помогна. Мнимия дервиш, изглежда, го бяха напуснали и смелостта, и силата му. Подаде ми и двете си ръце и аз ги вързах. После го прикрепих към стремето и възседнах коня.

— Какво ще правиш с коня? — попита той.

— Ще го дам на кадията. Напред!

Тръгнахме. Не вярвах, че ще се върна толкова бързо в Едирне, а още по-малко пък по този начин.

Скоро стигнахме до главния път, който водеше до прочутия кервансарай «Мустафа паша». Срещнахме много пътници. Гледаха ни учудено, но никой не си направи труда да ни попита нещо.

Колкото повече се приближавахме към града, толкова по-оживен ставаше пътят. Още в първата улица видях двама гавази. След като им дадох кратко обяснение, ги подканих да ме придружат и те го сториха. Смятах най-напред да отида при Хулам, за да успокоя преди всичко приятелите си. С помощта на гавазите успях да се оправя.

В една от улиците, през която минахме, сред многото минувачи забелязах един мъж, който, щом съзря Али Манах, изплашено спря, но после бързо се отдалечи.

Познаваше ли моя пленник? Много ми се искаше да изпратя след него някой гавазин да го арестува. Ами ако той идеше да предупреди другите! Не можех да си позволявам обаче заради недоказано подозрение, от чисто предположение, да накарам да отнемат свободата на някой може би съвсем невинен човек дори и само за един-единствен час. Аз, християнинът, все пак се намирах в мохамеданска страна.

Като стигнах до къщата на Хулам, почуках на портата. Ключарят погледна през дупката и като ме видя, извика от радост.

— Хамдулиллях! Наистина ли си ти, ефенди?

— Да. Отвори, Малхем!…

— Веднага, веднага! Много се страхувахме за теб, мислехме, че ти се е случило нещастие. Но всичко е наред!

— Къде е Хаджи Халеф Омар?

— В селямлъка. Всички са се събрали там и скърбят за изчезването ти.

— Аларга! (Я виж!) — извика единият от двамата гавази. — Ти да не си Кара Бен Немзи ефенди?

— Да, така се казвам.

— Пех не гюзе! (Колко хубаво, колко хубаво!) Заслужихме си тристата пиастъра!

— Какви триста пиастъра?

— Бяхме изпратени да те търсим. Който намери следа от теб, ще получи тази сума.

— Хм! Всъщност аз ви намерих! Но ще си получите парите! Влезте с мен!

Триста пиастъра са около шейсет марки. Значи за толкова пари ме бяха оценили. Можех да бъда горд. Пазачът отвори широко портата. Той направи много учудена физиономия, като забеляза дервиша, когото досега не бе имал възможност да види. Щом чуха стъпките на коня в двора, всички изскочиха навън.

Първи беше моят дребен Хаджи Халеф Омар. Той направи огромен скок през всичките стъпала в разрез с всякакво ориенталско достойнство, спусна се срещу мен, хвана ръката ми и радостно извика:

— Аллах иллях! Ти ли си? Наистина ли си ти, сихди?

— Аз съм, скъпи Халеф. Остави ме да сляза от седлото!

— Ти идваш на кон? Бил си извън града?

— Да. Преживях много нещастия, но сега пък съм щастлив.

Другите също протегнаха ръце към мен. Сред всички възгласи на радост се чу и един на изненада. Беше извикал Исла.

— Ефенди, какво е това? — попита той. — Кого водиш? Това е Али Манах, танцуващият дервиш!

Досега вниманието на всички беше насочено изключително към мен и по-малко към дервиша. Но думите на Исла ги накараха да се обърнат към него. Видяха, че е вързан.

— Али Манах? Синът на беглеца? — попита Хулам.

— Да — отговорих аз. — Той е мой пленник. Влезте вътре! Трябва да ви разкажа много неща.

Отправихме се към селямлъка, като взехме със себе си и дервиша, но още не бяхме седнали, когато портата отново се отвори. Беше кадията. Той беше колкото учуден, толкова и радостен, че ме вижда.

— Ефенди, ти си жив? Ти си тук? — попита той. — Слава на Аллаха! Смятахме, че си изчезнал, въпреки че изпратих хора да те търсят. Къде беше?

— Седни при нас и ще разбереш!

Пленникът се сви в ъгъла, а до него беше седнал Халеф. Дребният хаджия знаеше какво да прави още преди да съм му казал.

Започнах да разказвам и бях прекъсван много пъти, докато стигнах до края. После ме обсипаха с всякакви въпроси и възклицания. Единствено Халеф запази спокойствие. Той високо извика:

— Тишина, мъже! Сега не е време за приказки, а за действие!