Карл Май - От Багдад до Стамбул

Много ми се искаше да съм свидетел на изумлението, което щеше да обхване тези хора, като забележеха, че едновременно са изчезнали главатарят им и пленникът. Можех, разбира се, да се скрия — без да се излагам на опасност — и да изчакам този миг, но не исках да предизвиквам съдбата, а мислех и за приятелите си, които сигурно доста се бяха загрижили от отсъствието ми.

Затова метнах дервиша напречно пред краката си и пришпорих коня в галоп.

Али Манах беше толкова изненадан от нападението ми, че дори беше забравил да извика. А после така бях стиснал гърлото му, че това вече беше невъзможно. Всичко, което се чу от него, беше гъргорещо изхъркване. Сега той лежеше пред мен тихо и неподвижно, та дори ми се стори, че съм го удушил.

Конят галопираше леко, равномерно и издръжливо, така че можех да не се страхувам, че ще бъда настигнат. Впрочем нямах причини да се страхувам от открит бой, защото вече и аз имах огнестрелно оръжие. Али Манах имаше в пояса си два заредени пистолета, които, разбира се, веднага си присвоих.

Докато яздехме, претърсих джобовете му. Там намерих часовника и кесията си, а тежестта й ме убеди, че съдържанието й се е увеличило в сравнение с вчера вечерта. Отстрани на коня висеше ленена торба. Бръкнах в нея с едната си ръка и напипах муниции и храна. Значи е имал намерение да предприеме по-дълго пътуване.

Гората свърши и видях пред себе си открита равнина, покрита с царевични ниви и розови градини. Като се огледах след известно време, забелязах един ездач, който препускаше след мен в галоп. Сигурно беше другият, който бе яздил от дясната страна на каруцата. Значи вече бяха забелязали бягството и той се бе върнал, за да събере сведения.

Моят кон, въпреки че носеше двама ездачи, беше не по-малко бърз от неговия. Нямаше от какво да се страхувам. А щом скоро съзрях един оживен път, в който се вливаше и нашият, се почувствах напълно сигурен. И наистина скоро забелязах, че мъжът започна да спира коня си, а не след дълго се изгуби от погледа ми.

Тогава спрях и слязох, първо за да си почине конят и, второ, заради дервиша. Сложих го на земята и го прегледах. Сърцето му биеше равномерно, а дишането му беше нормално.

— Али Манах, не се преструвай! — казах аз. — Знам, че си в съзнание. Отвори очи!

Наистина в началото той беше зашеметен, но после се преструваше, че е изпаднал в безсъзнание, сигурно за да избегне въпросите ми и да обмисли поведението си, а може би и да използва някоя възможност за бягство. Въпреки думите ми той не отвори очи.

— Добре — казах аз. — Ако наистина си мъртъв, поне да се убедя в това. Ще забия този нож в сърцето ти!

Извадих ножа. Щом усети върха му върху гърдите си, ококори очи от ужас и извика:

— Ах вай! Спри! Наистина ли ще ме прободеш?

— Не е хубаво да се убиват живи хора, а на мъртвеца едно пробождане с нож не може да му навреди. Ако искаш това острие да стои далеч от теб, не ме карай пак да си мисля, че си умрял!

Той лежеше прострян на земята, сега обаче се изправи и седна. Попитах го:

— Кажи ми, Али Манах, къде искаше да ме откараш?

— На сигурно място! — гласеше отговорът.

— Много двусмислено казано. Кой трябваше да е в безопасност? Аз от вас или вие от мен?

— И двете.

— Трябва да ми обясниш, за да разбера.

— Нямаше да ти се случи нищо, ефенди. Смятахме да те заведем на едно място, откъдето нямаше да можеш да избягаш. Моят баща искаше да спечели време, за да избяга. После щяхме да те освободим срещу откуп.

— Много мило от ваша страна. Кое е мястото, където трябваше да бъда отведен?

— Един караул в планините.

— А, наблюдателна кула! Значи сте си мислили, че бягството на баща ти ще е по-сигурно, ако съм в ръцете ви?

— Да, ефенди.

— Защо?

— Понеже сигурно щеше да разбереш накъде е тръгнал.

— Как бих могъл да открия това! Не съм всезнаещ.

— Твоят хаджия разказа, че можеш да намираш всякакви следи.

— Хм! Как бих могъл да намеря следите на баща ти в Едирне?

— Не знам.

— Е, Али Манах, искам да ти кажа, че вече съм открил следите му. Баща ти заедно с тъмничаря и Манах ал Барша се е отправил по Арда на запад. Яздят два бели и един тъмен кон.

Видях, че той много се изплаши.

— Грешиш! Много грешиш! — побърза да каже той.

— Не греша. А вероятно скоро ще науча и повече. Къде е бележката, която ми взехте?

— Коя бележка?

— Ти самият я измъкна от джоба ми. Надявам се, че все още е у теб.

— Изхвърлих я. В нея нямаше нищо важно.

— Тъкмо обратното, струва ми се, че беше много съществено. Ще потърся. Покажи си джобовете!