Карл Май - От Багдад до Стамбул

Станах, за да претърся по-добре джобовете му, които той даде вид, че ще покаже. Но едва бях протегнал ръка към него, той отстъпи назад и се хвърли към коня. Бях предвидил подобно нещо. Още не беше стъпил на стремето, аз го хванах и го съборих на земята.

— Не мърдай, иначе ще ти пусна един куршум в главата! — заплаших го аз. — Сръчността ти може и да е достатъчна за манастира на танцьорите в Стамбул, но за да избягаш от мен, не е!

Претърсих джобовете му, без той да окаже съпротива, но не намерих нищо. В дисагите също търсих напразно. Тогава се сетих за портфейла си. Извадих го. В него имаше жълтици, които преди това не бях притежавал, и наистина там беше и листчето с трите реда, написани на нестаалик, онова наклонено малко наляво писмо, нещо средно между лекия арабски ръкописен шрифт (нески) и силно наклонения таалик.

Сега бях доволен. Нямах време да разчитам бележката, мушнах я обратно и казах:

— Надявам се, че в тези редове все пак се съдържа нещо важно. Ти, естествено, знаеш накъде е тръгнал баща ти.

— Не знам, ефенди.

— Не можеш да ме накараш да ти повярвам!

— Когато дойдох в Едирне, той вече беше заминал!

— Но си научил накъде е тръгнал. Във всеки случай тръгнал е към Искендерие, където го чака Хамд ал Амасат, брат му и твой чичо.

Казвайки това, се направих, че го наблюдавам зорко. По лицето му се изписа задоволство. Значи баща му не беше тръгнал за Искендерие.

— Възможно е — отговори той, — не знам. Но ми кажи, ефенди, какво смяташ да правиш с мен!

— Ти какво си мислиш?

— Ще ме пуснеш да препусна по пътя си.

— Ах! Не е лошо! Значи не искаш да вървиш, а да яздиш!

— Ами конят си е моя собственост!

— А ти си моя собственост, следователно и конят е мой. Няма да допусна да избягаш!

— Но ти си свободен и аз не съм ти направил нищо!

— Нищо ли наричаш това? Ще дойдеш с мен до Едирне, и то до къщата, в която ме подмамихте вчера. Любопитен съм да узная кой живее там. Естествено ще дойде и кадията.

— Ефенди, не го прави! Разбрах, че си християнин, а нали Иса Бен Мариам, вашият Спасител, ви заповядва да обичате враговете си!

— Значи признаваш, че си ми враг?

— Не бях, но ти стана мой враг. Надявам се, че си добър християнин и ще се подчиниш на заповедта на твоя бог!

— С удоволствие ще го направя!

— Защо не ме освободиш тогава, ефенди?

— Тъкмо защото се подчинявам на Божиите заповеди, Али Манах. Толкова много те обичам, че не мога да се разделя с теб!

— Ти ми се подиграваш! Ще ти платя откуп!

— Богат ли си?

— Аз не съм, но баща ми скоро ще стане.

— Той ще е откраднал и заграбил богатството си. Не искам да се докосвам до такива пари!

— Тогава ще ти дам други. Ще си получиш обратно и твоите!

— Моите ли? Какви мои пари имаш?

— Нямам, но пратеникът вече замина, да вземе от Стамбул парите, които ти трябваше да платиш за освобождаването си. Ако ме пуснеш, веднага щом ги донесат, ще си ги получиш обратно.

— О, Али Манах Бен Баруд ал Амасат, изгубил си си ума от танци в Стамбул! Пратеникът ви няма да получи и един пиастър. Човекът, когото ви назовах, изобщо не съществува. А персиецът, когото пратеникът евентуално ще намери, изобщо не ме познава!

— Ефенди, значи ти си ни измамил? Значи нямаше да получим никакви пари?

— Не.

— Но тогава с теб щеше да е свършено!

— Знам. Но щях да съм загубен дори и ако бях платил парите. Впрочем не ме беше страх чак толкова от вас, а че съм имал право, вече ти го доказах — свободен съм.

— Значи наистина ще ме заведеш в Едирне като пленник?

— Да.

— Тогава ми върни парите, които сложих в кесията ти!

— Защо?

— Те са мои. Имам нужда от тях. Трябва да ям и пия дори и когато съм в затвора.

— Ще ти дават каквото трябва. Е, разбира се, няма да са деликатеси. А и за един танцьор не е вредно малко да погладува!

— Значи искаш да ме окрадеш?

— Не. Я ме погледни! Като се съпротивлявах, ми скъсахте дрехите, трябва да си купя други. Ти си виновен и затова не е необходимо да крада, за да взема парите ти. Но въпреки това няма да го направя, а ще ги дам на кадията. Може ли един танцуващ дервиш да притежава пари? Мисля, че всичко, което взема, принадлежи на ордена!

— Аз вече не съм танцуващ дервиш. Бях в манастира само за малко!

— Само по търговски съображения! Но това не ме засяга.

Трябва да тръгваме. Дай си ръцете!

Извадих едно въже, което преди това бях видял в дисагите.

— Ефенди, какво ще правиш? — попита той изплашен.

— Ще завържа ръцете ти за стремената.