Карл Май - От Багдад до Стамбул

— Разбирам, че си франк, който не познава законите на тази страна.

— Възможно е, но затова пък следвам своите собствени закони. Парите ще задържа аз! Няма да ти ги дам!

Казвайки това, аз се обърнах и той повече не се опита да ме накара да променя решението си. Нямах намерение да използвам тези пари за себе си, но щяха да бъдат от по-голяма полза за нещо друго, отколкото да потънат в бездънния джоб на този чиновник.

Накрая тръгнахме. Гавазите получиха заповед да ни следват отдалеч, за да не правим прекалено голямо впечатление.

Стигнахме до ъгъла, на който предишната вечер се бяхме сблъскали с онзи мъж. Хулам също много добре си го спомняше. Оттук нататък обаче трябваше да продължа да водя сам. Не ми беше трудно да намеря къщата. Портата беше затворена. Почукахме, но никой не ни отвори.

— Страхуват се — каза кадията. — Видели са, че идваме, и са се скрили!

— Не вярвам — отговорих аз. — Някой от тях ме е срещнал, като съм водел Али Манах по улицата. Видял е, че дервишът е заловен и че ударът не е успял. Затова веднага е съобщил на останалите и те са избягали.

— Тогава ще влезем със сила!

Минувачите спряха, за да гледат какво ще стане. Кадията заповяда на гавазите да ги разгонят и после портата, която доста лесно поддаде, просто беше разбита.

Веднага познах дългия тесен проход. Гавазите в миг се разпръснаха из всички стаи, но не успяха да открият никого. По много неща личеше, че обитателите са я напуснали набързо.

Потърсих помещението, в което ме бяха държали. Когато отново се върнах в малкия двор, кадията беше подновил разпита на Али Манах. Сега той се държеше още по-уверено отпреди. Сигурно се беше страхувал, че може да бъде издаден от някого от обитателите на къщата. Но този страх сега беше изчезнал също както и хората, които смятахме, че ще намерим тук. Трябваше да повторя показанията си и да посоча местата, на които бе седял до мен. Показах също и онези, на които ме бяха повалили в двора нападателите.

— И ти действително не познаваш тази къща? — попита го кадията.

— Не я знам — отговори той.

— И никога не си бил тук?

— Никога в живота си!

Тогава кадията се обърна към мен:

— Едва ли човек може толкова да отрича, ефенди! Започвам да си мисля, че ти наистина грешиш!

— Значи тогава и Исла се лъже, който го е виждал в Стамбул.

— Не е ли възможно? Много хора си приличат. Този рибар от Инада може да е съвсем невинен!

— Ще дойдеш ли с мен за малко настрана, кадия?

— Защо?

— Искам да ти кажа нещо, което другите не бива да чуват.

Той вдигна рамене и отговори:

— Тези хора могат да чуят всичко, което имаш да ми казваш, ефенди!

— Искаш ли да чуят думите, които няма да прозвучат приятно за твоите уши?

Той все пак се замисли, а после строго каза:

— Ти няма да се осмелиш да изречеш и една-единствена дума, която може да не ми хареса! Но ще бъда снизходителен и ще изпълня молбата ти. Ела и говори!

Той се отдалечи няколко крачки, а аз го последвах.

— Как изведнъж стана така, че ти започна да разговаряш с мен много по-различно отпреди, кадия? — попитах го аз.

— Как изведнъж повярва в невинността на този човек, в чиято вина преди беше толкова убеден?

— Разбрах, че се лъжеш.

— Не — отвърнах му аз с приглушен глас. — Не си се убедил, че греша, а че ти самият си се лъгал!

— В кого съм се излъгал? В този рибар ли?

— Не в него, а в мен. Вярваше, че можеш да пипнеш съдържанието на кесията ми. Но не успя, затова сега престъпникът е невинен.

— Ефенди!

— Кадия!

Той направи много сърдита физиономия и каза:

— Знаеш ли, че за тази обида мога да заповядам да те арестуват?

— Няма да го направиш! Аз съм гост на тази страна и на нейния господар. Нямаш власт над мен. Казвам ти, че Али Манах ще признае всичко, ако го заплашиш с бастонада. Не искам да ти давам съвети, но у дома, в Джерманистан, ще разкажа, че съдиите на великия султан са справедливи служители.

— Такива сме. Веднага ще ти го докажа!

Той отново се приближи към останалите и попита пленника:

— Познаваш ли ханджията Доксати?

Пленникът пребледня. Отговори с много неуверен глас:

— Не. Досега никога не съм бил в Едирне!

— И той ли не те познава?

— Че откъде ще ме познава?

— Той лъже — намесих се аз. — Не виждаш ли по лицето му, че не говори истината, кадия! Настоявам Доксати да го види, за… стоп! За бога, назад!

Съвсем случайно, докато говорех, бях вдигнал поглед нагоре. Намирахме се в малкия двор, обграден отвсякъде от сгради. Там, където попадна погледът ми, имаше нещо като чардак с дървена решетка, през чиито дупки се подаваха дулата на две пушки: едното, насочено срещу мен, а другото, както ми се струваше, срещу пленника. Веднага се хвърлих встрани и затичах към входа, за да потърся прикритие. В същия миг изтрещяха два изстрела. Чу се силен вик.