Карл Май - От Багдад до Стамбул

— Аллах иллах! Ма уна! (Боже, о, Боже, на помощ!) Беше изкрещял един от гавазите, падайки до друг, който се търкаляше в кръвта си.

Единият куршум беше предназначен за мен. Това бе сигурно. Само миг закъснение, и щях да съм труп. Стрелецът вече бе натиснал спусъка, когато аз отскочих настрани; не беше успял да задържи патрона и той беше улучил стоящия точно зад мен гавазин в главата.

Вторият куршум беше улучил целта си. Али Манах лежеше мъртъв на земята.

Повече не видях нищо. Миг по-късно отново прекосих двора. Тясна дървена стълбичка водеше нагоре, където се намираше чардакът. Бях се поддал на моментен импулс.

— Нагоре, сихди! И аз идвам!

Това беше гласът на моя храбър Халеф, който веднага ме последва. Горе попаднах в тесен коридор, от който се влизаше в няколко стаички, които по-скоро приличаха на дупки. Коридорът свършваше при дървената решетка. Миризмата на барут още Се усещаше, но хора нямаше. Претърсихме с Халеф стаите, но и там не намерихме никой. Беше направо необяснимо как можеха да изчезнат двамата убийци. Двама бяха, защото съвсем ясно видях дулата на пушките.

Тогава от другата страна на сградата чух стъпки. Бяха двама души. Стената беше само от дъски. Забелязах една дупка от чеп, приближих се и погледнах. Точно така! През съседния двор бързаха двама души и всеки от тях носеше в ръка по една дълга турска пушка.

Върнах се обратно в коридора и извиках към двора:

— Бързо на улицата, кадия! Убийците бягат през съседния двор!

— Не е възможно! — отговори ми той.

— Но аз ги видях! Бързо, бързо!

Той се обърна към хората си и с най-голямо спокойствие им нареди:

— Идете да проверите дали е прав!

Двама от тях бавно се отдалечиха. Е, в края на краищата какво ме интересуваше дали ще ги хванат или не. Върнах се в двора. Като слязох долу, кадията попита:

— Ефенди, ти хеким ли си?

Ориенталецът вижда в лицето на всеки франк лекар или градинар. Мъдрият кадия беше на същото мнение.

— Да — отговорих аз, за да приключим разговора по-бързо.

— Я виж тогава дали тези двамата са съвсем умрели!

За Али Бен Манах нямаше й съмнение. Куршумът беше влязъл през едното му слепоочие и излязъл през другото. Гавазинът беше улучен в челото и още беше жив, но със сигурност можеше да се очаква, че след няколко минути и той ще умре.

— Баща ми, баща ми! — вайкаше се гавазинът, коленичил до него.

— Какво хленчиш! — каза кадията. — Имаш късмет. В книгата е било записано, че е трябвало да умре по този начин. Аллах знае какво прави!

Двамата, които бавно се бяха отправили да преследват убийците, се върнаха.

— Е, имаше ли право този ефенди? — попита кадията.

— Да.

— Вие сте видели убийците?

— Видяхме ги.

— Защо не ги хванахте?

— Те вече бяха изминали известно разстояние по улицата.

— Защо не ги догонихте?

— Нямахме право. Не си ни заповядал. Беше ни казал само да видим дали ефендито има право.

— Вие сте мързеливи кучета! Всички веднага след тях и се опитайте да ги хванете!

Всички се втурнаха с най-голяма бързина след бегълците. Убеден бях, че веднага щом се отдалечат от нас, щяха да намалят скоростта.

— Аллах акбар! (Господ е велик!) — измърмори Халеф под носа си. — Тези две кучета искаха да те застрелят, сихди, а сега ще избягат!

— Нека да бягат, добри ми Халеф! За тях не си струва труда и една крачка да се прави.

— Ами ако куршумът те беше улучил?

— Тогава с тях щеше да е свършено. Нямаше да ги пуснеш да избягат!

Кадията оглеждаше трупа на пленника. Той каза:

— Имаш ли представа защо го убиха, ефенди?

— Разбира се! Мислеха, че ще ги предаде. Той не беше с особено силен и смел характер. От него можехме да узнаем всичко.

— Той си получи заслуженото! Но защо застреляха и този тук?

— Не се целеха по него, а по мен. Но в последния момент аз отскочих встрани и куршумът улучи този, който е стоял зад мен.

— Значи на теб са искали да отмъстят?

— Да. Какво ще правим с трупа?

— Няма да се цапам с него. Той си получи заслуженото, ще заповядам да го заровят. Това е всичко, което може да се направи. Конят му все още е при Хулам. Ще наредя да го доведат.

— А баща му? Ще го оставиш ли да избяга?

— Все още ли не си се отказал да го преследваш, ефенди?

— Разбира се!

— Кога?

— Няма ли да ти трябваме повече?

— Не. Можеш да потегляш.

— Тогава след два часа тръгваме на път.

— Аллах да е с вас и да ви помогне да хванете престъпника!

— Да, Аллах ще ни помогне, но въпреки това не се отказвам от твоята помощ.