Карл Май - През страната на скипетарите

— Почти се разтреперих — каза Сеф и застана сериозно.

— О, това съвсем не е всичко! Ще се разтрепериш така, че ще се чува как душата ти се блъска вътре в тялото ти. Не знаеш с какви хора и животни сме се борили. Убихме лъв, царят на пустинята, и се бихме с врагове, при вида на които ти ще се скриеш в сандъка с пушения бут на свинята. Извършили сме дела, които ще ни направят безсмъртни. За нас ще пише в книгите на героите и в писанията за непобедимите. Не позволяваме да ни се присмиват, запомни го! Знаеш ли как се казвам?

— Не, но чух, че ефендито те нарича Халеф.

— Халеф! — каза дребосъкът презрително. — Какво е това Халеф? Абсолютно нищо. Халеф се казват много хора. Но хаджии ли са те? Имат ли бащи, дядовци, прадядовци и дядовци на прадедите си, всичките от които са били хаджии? Аз ти казвам, че съм Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Абас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах. Моите прадеди се числят към героите, които са живели преди толкова много време, че вече никой не ги помни, аз самият също. Ти би ли могъл да ми кажеш нещо за твоите предци?

— Да.

— Какво?

— И аз нищо не знам за тях.

Надзирателят каза това с подигравателна сериозност. Халеф мълчаливо го погледна, после махна презрително с ръка, обърна се и излезе с думите:

— Тогава мълчи! Който нищо не знае за дедите си, изобщо не може да се сравнява с мен!

— Но нали — засмя се след него Сеф — току-що сам призна, че и ти нищо не знаеш за своите!

— Но те са моите, а не твоите. Не ми трябва да знам за тях нищо, защото са толкова прославени, че не е необходимо да се знае за тях каквото и да било! — извика хаджията разгневен.

— Спътникът ти е странно човече — смееше се надзирателят.

— Той е достоен мъж, верен, сръчен и безстрашен — отговорих аз. — И наистина не се страхува от въглищаря. Това той, разбира се, ти каза по свой начин. Живее в пустинята, а хората, живеещи там, обичат да се изразяват така. Сега се налага да ида при шивача. Може би е готов с дрехите ми.

— А аз трябва да дам указания на хората за работа. Ще ме извиниш, ефенди.

Излязохме от колибата. Като се канех да вляза в другата, чух гласове на каращи се хора зад вратата. Тя се отвори с такъв замах, че едва не ме удари по лицето. Отвътре излязоха двама мъже, които се блъснаха в мен, а именно Халеф, с панталона ми в ръка и шивачът. Хаджията го теглеше след себе си, така че беше с гръб към мен и не виждаше в кого се сблъсква. Извръщайки се наполовина към мен, дребосъкът извика:

— Глупак, нямаш ли очи?

— Разбира се, че имам очи, Халеф — отговорих аз. Той се обърна и като ме видя, каза:

— Ах, сихди, тъкмо идвах при теб! Той кипеше от гняв, дръпна към мен бедния шивач, протегна панталоните към мен и ме попита:

— Сихди, колко плати за тези панталони?

— Сто и трийсет пиастъра.

— Глупаво си постъпил, толкова глупаво, че ми дожалява за теб!

— Защо?

— Защото си дал сто и трийсет пиастъра за нещо, което трябваше да е панталон, но не е!

— А какво е?

— Най-обикновен чувал, в който можеш да слагаш всичко, каквото пожелаеш: грах, царевица, боб, а според мен и гущери и жаби. Не вярваш ли?

Халеф ме гледаше така ядосано, че за малко не ме изплаши. Отговорих му спокойно:

— Как ти дойде наум да наричаш панталоните ми чувал?

— Как ми дойде наум ли? Погледни!

Той бръкна в крачола, който беше скъсан, но ръката му не се показа от другия край. Славният шивач се беше престарал и докато бе кърпил дупката, бе зашил целия крачол.

— Виждаш ли? Виждаш ли изненадата и мъката? — изкрещя ми Халеф. — Имаш на разположение панталон, в който можеш да влезеш, но от него се е получил само един скапан, жалък чувал. Сега ще можеш да обикаляш по света с един обут и един гол крак. Какво ще кажат хората, като те видят, теб, прочутия ефенди? А къде можеш да намериш друг панталон, отвъд, в онова мизерно село, или тук, в колибите?

— Трябва ли ми друг?

— Разбира се! Този не можеш да го обуеш!

— Естествено, че мога да го обуя. Само този нещастен шивач трябва отново да разпори шева и да закърпи само дупката.

— Да… раз… пори… шева! — учуди се Халеф, като ме гледаше втренчено. После избухна в силен смях и добави: — Имаш право, сихди. Не помислих за това в яда си… да разпори шева, точно така!

Изплашеното и смутено лице на шивача се разведри, но не му се размина само с това, както си мислеше, защото хаджията се нахвърли срещу него:

— Разбра ли най-сетне каква огромна глупост си извършил? Първо заши крачола, а после не знаеш как да го оправиш!

— О, знаех, но ти не ми даде възможност да ти кажа! — защитаваше се бедният шивач.