Карл Май - През страната на скипетарите

— Можеш ли да ми опишеш пътя към Треска конак?

— Човек трябва добре да познава местността, за да иде по най-прекия път дотам. Описанието може да те обърка. Но ако искаш, мога да ти дам един благонадежден човек, който познава местността така добре, както и аз. За него ще бъде голяма чест да те заведе при баща ми, а понеже ще му разкаже за добрата ти постъпка, бъди сигурен в сърдечното му гостоприемство.

С радост приех това предложение и попитах:

— Далеч ли е къщата на баща ти от конака?

— Няма и две минути път.

— Значи обитателите на конака ще ни видят, като пристигнем?

— Ако не искаш да те забележат, моят шурей Исрад ще ви води така, че да не ви съзрат. Впрочем, като пристигнете, ще е вече тъмна нощ. В момента шуреят ми е зает на строежа. Като се върне, ще му поставя тази задача. Сега обаче ви моля да бъдете мои гости. Обяд е и трябва да се нахраните. Мога да ви предложа нещо, което в страната на мохамеданите рядко бихте могли да получите.

Той отвори един покрит със сено сандък и извади отвътре свински бут и кървавица.

— О, Аллах, Аллах! Наистина ли мислиш, че ще ядем задницата на някоя свиня и опушената й кръв и месо? — извика Халеф. — Пророкът ни е забранил и ще извършим голям грях, ако завинаги се омърсим със свинско!

— Никой не иска от теб това, Халеф! — засмях се аз. — Но що се отнася до мен, с удоволствие ще си похапна.

— Но вътре има дуди вахидлер!

— Ние не се страхуваме от тях.

— Всъщност аз изобщо не бива да гледам, защото само видът на свинското месо ни вдъхва ужас. Но тъй като Оско и Омар не са тук, няма защо да се страхувам от упреците на Омар, ако от привързаност към теб, сихди, остана да седя тук. Като слагаш в устата си месо, ще си затварям очите или поне ще извръщам поглед настрана.

Сеф сложи пред нас свинския бут, кървавицата, хляб, пипер и сол. Той извади ножа от пояса си, а аз последвах славния му пример. След като си отряза доста голямо парче от бута, аз направих същото и угощението започна. Никога не ми се е услаждала толкова шунка, както тогава в Румелия.

Халеф седеше встрани от мен. Не можех да видя дали ме наблюдава, но добре познавах дребосъка и знаех, че му бяха потекли лигите. Той виждаше, че ми се услажда и че си режа второ парче от бута.

— Наистина ли е толкова вкусно? — осведоми се той след известно време.

— Няма нищо по-хубаво.

— Аллах! Защо тогава Пророкът е забранил шунката?

— Защото никога не е опитвал пушена задница от свиня. Иначе щеше да препоръча това ядене на правоверните.

— Сихди, може би го е забранил заради тениите?

— Но вътре няма такива, уверявам те.

— Значи мислиш, че бих могъл да рискувам?

[#1 Тении. — Бел. нем. изд.]

— Без колебание!

Чух как на Халеф устата му се напълни със слюнка. Ситуацията забавляваше и Сеф, но той не го показа, а продължи бавно да си дъвче, като полагаше усилие при всяка хапка да прави такива физиономии, че да се вижда какво удоволствие изпитва. Халеф стана и излезе пред вратата. Знаех, че иска да види къде са Оско и Омар. Като се върна, върху лицето му имаше доволно изражение. Изглежда, не бе видял другите двама. Те бяха на насипа, за да гледат локомотива, който тъкмо теглеше един влак. Нямаха време да се занимават с нас.

Дребният хаджия седна отново и каза:

— Сихди, не мислиш ли, че Пророкът понякога допуска макар и малки грешки?

— Не знам. Но Архангел Гавраил му е предсказал целия коран.

— А не би ли могъл и ангелът да сгреши?

— Сигурно не, скъпи Халеф!

— А може би Пророкът не е разбрал правилно ангела? Като размисля, ми се струва, че Аллах всъщност не би създавал свинете, ако не биваше да ги ядем.

— И аз съм на това мнение.

Той дълбоко въздъхна. Второто ми парче шунка беше свършило и по примера на моя домакин, посегнах към кървавицата. Халеф сигурно бе разбрал, че ние ще привършим с яденето, преди той да успее да се пребори със съмненията си.

— Кажи ми честно, сихди, наистина ли е толкова вкусно, колкото може да се заключи, като гледа човек лицата ви?

— Много повече, отколкото може да се изпише върху лицето ми.

— Тогава нека поне да го помириша.

Беше много забавно. Отрязах парче шунка, набодох го на върха на ножа си и го подадох на Халеф, без да гледам към него. Надзирателят също съобразително отмести поглед встрани.

— Ах! Ох! Това е почти райско благоухание! — извика дребосъкът. — Толкова силно, ароматно и примамливо! Жалко, че Пророкът го е забранил! Вземи си ножа, сихди!

Халеф ми го подаде — парчето месо бе изчезнало.