Карл Май - През страната на скипетарите

Досмеша ме, защото си представях сериозното изражение на лицето на дребосъка, с което бе изрекъл тази тирада. Като се върна при мен, ме завари как преглеждам гипсовата превръзка на крака си.

— И на нея й личи, че е била във водата — измърмори малчото. — Размекнала ли се е?

— Не, но въпреки това бих искал да я махна. Наистина, изминали са много малко дни, откакто е сложена, но мисля, че може да се рискува.

Разрязахме превръзката с ножовете си, като аз не почувствах абсолютно никаква болка. Това беше добре. Щом кракът ми бе освободен от гипса, се опитах да вървя. Резултатът надмина очакванията ми. Разходих се няколко пъти напред-назад из помещението, като стъпвах доста смело. Изкълчването се оказа значително по-малко, отколкото си бях мислил.

— Няма ли да обуваш повече тези ботуши за подагра? — попита хаджията, сочейки споменатите предмети, които от водата бяха придобили много жалък вид.

— Не, ще ги оставя тук.

— Сега пак ще можеш да обуеш кожените си ботуши и ще имаш съвсем друг вид. С ботушите за подагра ми приличаше на праотец на някой прадядо, изгубил зъбите си още преди потопа. Да ти донеса ли кожените? Вързал съм ги върху седлото на коня.

Съгласих се и установих, че в тези ботуши кракът ми има достатъчно добра опора. Тъй като през тези дни по-голямата част от времето си прекарвах върху седлото, не бях натоварвал крака си.

Дадените ми на заем дрехи не ми стояха лошо, защото притежателят им имаше моя ръст. Той се зарадва, като ме видя, и ни помоли да отидем в неговата колиба, за да може жена му да ми благодари.

Работниците се бяха събрали и ядяха. Обядът им беше гъста каша от царевично брашно, сварено във вода. Тези хора трябваше да се задоволяват с тази храна ден след ден.

Като влязохме, жената понечи да се впусне в благодарствени словоизлияния, но аз я помолих да мълчи. Мъжът й седеше там и бе толкова щастлив от спасението, че веднага ставаше ясно колко много се обичаха.

— Радвам се, че и ти си християнин — каза ми мъжът.

— Откъде го знаеш?

— Двамата ти спътници ми казаха, докато ти се преобличаше. Чух също, че не си поданик на султана, а си от народа, водил голямата, победоносна война срещу французите.

— Оттук ли си? — попитах аз.

— О, не. Казвам се Сеф [103] Йосиф. и почти всички ние сме от планините, където има много бедни хора. Жителите на равнината нямат желание да работят на железопътната линия. Като разбрахме, че на този строеж може да се намери препитание, много хора от моя край се пренесоха тук. А тъй като съм учил за мимар [104] Строител. , поех ръководството на строежа и го надзиравам и до днес.

— Значи си учил в по-горно училище?

— Не. Аз съм вторият син на баща си. По-големият ми брат Нико [105] Николай. ще получи къщата, затова винаги съм имал желанието сам да си построя моя собствена. Тогава сам се научих да чета и пиша и отидох да се уча при един майстор строител в Юскюб. Баща ми Джордже [106] Георги. е чобан [107] Овчар. — Бел. нем. изд. , на около осем часа оттук.

— Къде?

— Там няма село, нито дори махала. Има само две къщи, намиращи се на брода на река Треска, и понеже съседът ни е взел под аренда един конак, това място се нарича Треска конак.

— О, това е добре. Отлично! — извиках аз.

— Защо?

— Защото търся тъкмо този Треска конак.

— Ще ходиш ли там? При баща ми или при конакчията Джемал?

— Както изглежда, ще ида при Джемал.

— Както изглежда ли? Значи ти самият още не си сигурен? — попита той учудено.

— Не съм. Мъжът, който беше в лодката с жена ти, отива там, а аз трябва да го последвам. Там той ще търси хората, с които трябва да разменя няколко думи.

— Звучи така, сякаш си враждебно настроен към тях, ефенди.

— Отгатна. Днес натам са се отправили петима мъже, които възнамеряват да извършат лошо деяние, а ние искаме да го предотвратим. Минали са през реката със сала.

— Ах! С тях е бил и някой си Манах ал Барша, някогашен събирач на данъци в Юскюб, нали?

— Да.

— Видях ги. Бях на брега, когато те дойдоха. Караха се със салджията, с когото вместо с пари се разплатиха с камшика. Като минаваше край мен, Манах заплаши и мен.

— Защо?

— Понеже ме мрази. Той събираше данъците от християнското население и винаги ми искаше десет-дванайсет пъти повече, а аз не исках да му ги давам. И другите постъпваха така, а накрая всички заедно се оплакахме от него. Беше измамил християните с големи суми.

— Какво наказание получи?

— Никакво, ефенди. Манах ал Барша избяга и казват, че бил взел цялото съдържание на данъчната каса. Сега не може да се покаже повече в Юскюб. Значи този човек търсиш? Той винаги е бил в приятелски отношения с нашия конакчия и вероятно и сега е отседнал при него.