Карл Май - През страната на скипетарите

Изпадал съм в положения, когато животът ми и този на други е зависел от една секунда, а щом тя отминеше и опасността бе преодоляна, знаех съвсем точно, че в тази единствена секунда бях прозрял опасността, представил си бях всички средства за отбрана и избрал и използвал най-доброто и сигурното от всички. Това изглежда непонятно, като чудо, но хиляди по-големи или по-малки чудеса стават в ежедневието ни край нас, без да ги съзнаваме. Ние не само сме обградени от чудеса Господни, но и ние самите сме едно такова голямо чудо. Нека безбожниците го оспорят — съжалявам ги!

Подобно беше положението сега, на придошлата Вардар. Седящата в предната част на лодката жена, се бе вкопчила в ръба й и пищеше от ужас. Но сблъсъкът беше толкова силен, че я изхвърли навън. Тя изчезна в мътните вълни, а заедно с нея — и аз.

Как съм слязъл от коня и колко време ми е било необходимо, за да сваля оръжията си и да изпразня съдържанието на джобовете си и да сваля пояса, заедно с всичко в него, не мога да кажа. По-късно Халеф твърдеше, че съм скочил от седлото още преди сблъскването, като съм бил сигурен, че жената нямало да може да се задържи. Напразно се опитвал да ме задържи, но аз нищо не си спомнях. Цялото ми съзнание е било насочено към една-единствена точка. Знам само, че хванах жената с една ръка и я повлякох към дъното, за да можем да се измъкнем изпод лодката и сала, защото двата плавателни съда можеха да бъдат много опасни за нас.

Като изплувах отново, видях, че бяхме отнесени на доста голямо разстояние надолу по реката. Държах жената за ръкава на синята й суава [97] Блуза с гайтани. — Бел. нем. изд. . Беше изпаднала в безсъзнание, обстоятелство, от което само можех да бъда доволен. Бях в другата половина на реката и трябваше да се опитам да се добера до брега, без да изтощавам силите си в борба с вълните. В такава ситуация се налага да се плува по гръб, въпреки неизгодната позиция, че не може да се гледа напред. Но е по-удобно и може да се издържи по-дълго. Преметнах жената напречно над моето тяло, така че главата й да не влиза в допир с водата, и се оставих на вълните да ме влачат.

Понеже носех върху себе си тежестта на пострадалата, моето тяло бе по дълбоко във водата. Колкото и нависоко да държах краката си, с голямо усилие успявах от време на време да покажа устата и носа си от водата, за да мога да си поема въздух. При това се мъчех да се добера до брега, а това никак не беше толкова лесно, колкото на читателя му се струва. Брегът спираше прилива и го връщаше на високи, дълги вълни до средата на реката. Можех да виждам само нагоре и малко встрани, но не и напред, а трябваше да се пазя и от многото предмети, които плуваха в реката или стърчаха от нея.

Хората тичаха по брега в същата посока заедно с мен надолу по течението и с виковете си ме объркваха. Едва ли можеха да бягат със същата скорост, с която аз плувах, защото се носех напред с такава бързина, която заплашваше да ме зашемети. Трябваше да запазя хладнокръвие. Ако неправилно излезех от някой от многото водовъртежи, през които минавах, и изгубех самоувереността си макар и за малко, щях да бъда загубен, а и жената с мен също. Да се плува с всичките дрехи е трудна работа дори и в спокойни води, но при това бушуване на стихиите и с такъв товар върху себе си, както и със сторилите ми се преди удобни, а сега оказали се непосилно бреме ботуши на лекаря от Радова на краката, това наистина беше нещо съвършено различно. Както после се оказа, съвсем не бях прекарал чак толкова дълго във водата, но изминалото време се бе превърнало за мен в цяла вечност.

Най-сетне успях да се откъсна от силно увличащото ме течение в средата на реката и да се измъкна от образуващия се до брега водовъртеж. Вече се намирах в спокойните води на наводнената суша, но за мое учудване не можех да напипам под себе си дъно. Това ме обърка, защото, като се опитах да стъпя, потънах на дълбоко. Тогава чух един глас да ми вика:

— Аллах северсин! Даха узак, даха узак юс! Орада чукурлар. Шурада гел. (За Бога! Продължавай да плуваш! Там има изкопи. Идвай насам!)

При издигането на железопътния насип бяха използвали околната почва, от което се бяха образували дълбоки ями, над които сега аз плувах. Не можех да видя човека, който ми викаше, защото водата заливаше очите ми, но предполагах, че стои на насипа, и се насочих към него. Насипът се издигаше малко над водата, която почти го достигаше на височина.

Като стигнах дотам, десет-двайсет ръце се протегнаха към мен и жената. Свалиха безжизненото тяло от мен. Катерейки се по насипа и с помощта на теглещите ме хора, успях да се изкача горе. Едва сега усетих колко много тежаха дрехите ми. Около мен се чуваше радостно ликуване само два гласа надаваха горестни стонове. Хората, които ги издаваха, смятаха, че жената е умряла. Аз обаче им казах, че е невъзможно да се е удавила, но, разбира се, беше възможно, да я бе убил ударът. Понесоха я към дъсчените къщички на работниците.