Карл Май - През страната на скипетарите

— А да знаеш случайно какъв е този персиец?

— Търговец на коне е, и то доста голям. Сигурно е богат. Неведнъж съм го виждал с повече от десет ратаи и цяло стадо коне да отсяда при съседа ни, конакчията Джемал.

— Това е много важно за мен, защото мога да си направя различни изводи. Този търговец на коне е персиец и се нарича Кара Аджем. Отсяда при конакчията, при когото ще отиде и Манах ал Барша с останалите. Много е вероятно този Кара Аджем да е човекът, когото търсим.

— Ще се радвам, ако съм ви насочил по вярна следа.

— Шуреят ти дали ще знае повече?

— За тези неща едва ли. И Исрад като мен дълго време не е бил по родните места. Но като идеш при баща ми, питай него и брат ми Нико. Те двамата може би ще ти дадат повече сведения.

— Баща ти приятел ли е със съседа си Джемал?

— Не са нито приятели, нито врагове. Просто са съседи, които са принудени да се понасят един друг. Конакчията е малко притворен и потаен.

— Знаеш ли да си има работа със съмнителни хора?

— В такъв отдалечен конак отсядат всякакви люде. Нищо не може да се каже. Най-много бих могъл да спомена, че поддържа връзки със стария Шарка, а това не е добър знак.

— Кой е този Шарка?

— Въглищар, който живее в планината с няколко свои помощници. Живеел в дълбока, мрачна пещера и се говори, че в близост били погребани хора, които не са загинали от естествена смърт. Самотната пътека, която води през планината, минава през неговата местност и странното е, че никой от тръгналите през нея пътници не успява да я премине. А това винаги са хора, които са носили в себе си пари или други скъпоценности.

— Но тогава това е истинско свърталище на убийци! Никой ли не е попаднал по следите на злодеянията на този Шарка?

— Не, никой не се осмелява да иде там. Помощниците му били сурови и силни като мечки хора, на които никой не иска да излезе насреща. Веднъж било изпратено едно отделение от трийсет войници, за да хванат аладжите, които били при него. Войниците се върнали, без да изпълнят задачата си, след като здравата си изпатили.

— От кого?

— Не знаели. Били нападани само през нощта от хора, които не могли да видят добре.

— Значи аладжите са били и при въглищаря! Познаваш ли ги?

— Не — отвърна Сеф.

— Все пак днес си ги видял, двамата силни мъже на петнистите коне, които са яздили с Манах ал Барша. Името на тези прочути с лошата си слава братя идва от цвета на конете им.

— Наистина! Кой би помислил! Значи съм видял аладжите! Сега не се учудвам, че тези хора платиха на салджията с камшика. Отправили са се към Треска конак, но няма да останат там. Сигурно отново ще потърсят въглищаря.

— Много е вероятно.

— Тогава, за Бога, моля те, не язди след тях! Въглищарят и помагачите му били полудиви хора, които могат с голи ръце да удушат и най-силния вълк.

— Познавам хора, които също могат да правят това, въпреки че не са нито полу, нито изцяло диви.

— Все пак е по-добре човек да избягва такива хора!

— Не мога. Вече казах, че става дума за предотвратяване на злодеяние. Освен това трябва да бъде отмъстено и за едно жестоко престъпление. Отнася се за хора, които са приятели на моите приятели.

— Не можеш ли на другиго да възложиш това?

— Не, ще се страхуват.

— Тогава нека полицията се заеме с него!

— Тя ще се страхува не по-малко. Не, трябва да последвам тези петима ездачи дори и да се наложи да се сблъскам с всички въглищари на света.

— Страх ме е за теб. Шарка е истински дявол. Кожата му била космата като на маймуна, а зъбите му били като на пантера.

— Това сигурно е преувеличено.

— Не е. Узнах го от хора, които са го виждали. Наистина не можеш да се мериш с него.

— Хитростта и умът побеждават всяка физическа сила — отвърнах аз. — Впрочем ние сме толкова добре въоръжени, че няма защо да се страхуваме от когото и да било.

— Освен това — добави Халеф гордо, като сочеше към себе си — моят ефенди не е сам. Той има до себе си мен, неговия благонадежден приятел и закрилник. Нека само вражеските тълпи се осмелят да се приближат до нас! Ще ги излапаме така, както глиганът изяжда скакалците.

Това прозвуча много смешно. Височината на тялото му изобщо не подхождаше на голямото самочувствие, с което изрече тези думи. Останах сериозен, защото познавах дребосъка, но надзирателят не можа да сдържи усмивката си.

— Ти се смееш? — попита го хаджията. — Не търпя обиди! Дори и от човека, чиято шунка и салам съм ял. Ако ме опознаеш по-добре, ще се разтрепериш от гнева ми и ще потръпнеш от яростта ми!