Матю Райли - Храмът на инките

— Насам! — високо им прошепнах на кечуа. — Елате бързо! Бързо!

Отначало като че ли не разбраха какво им казвам.

И тогава първият звяр бавно излезе на улицата зад тях.

— Бягайте! — извиках аз. — Те са зад вас!

Мъжът се обърна и видя гигантската котка.

Втурнах се към отворената врата, която водеше към долния етаж.

— Ренко! Отворете портала! Навън има хора!

Побързах да се върна на ръба на покрива и стигнах тъкмо навреме, за да видя, че жената вече е до самата цитадела. Тя носеше детето на ръце. След секунди мъжът бе до нея.

Двете котки се приближаваха.

Долу не се чуваше никой да отваря вратата.

Жената ме погледна с уплашени очи — и за миг красотата й ме хипнотизира. Никога не бях срещал такава хубавица…

Светкавично взех решение.

Смъкнах плаща си и спуснах единия му край през ръба.

— Дръжте се за плаща ми! — извиках аз. — Ще ви изтегля!

Мъжът го хвана и го подаде на жената.

— Хайде!

Задърпах с всички сили.

Тя едва се беше отделила от земята, когато видях, че една от котките се хвърля върху воина долу. Тялото му се блъсна във външната стена на цитаделата. Той закрещя, когато звярът започна да го яде жив.

Напрегнах се да изтегля жената и детето при себе си.

Те стигнаха до ръба на покрива. Жената се хвана за един от каменните бойници и в същото време се опита да ми подаде детето. Момченцето ме гледаше с големите си уплашени кафяви очи.

Трябваше едновременно да държа три неща — жената, детето и плаща си. Междувременно на главната улица се бяха появили още няколко котки.

В този миг един от огромните зверове под нас скочи от калта към висящите стъпала на жената. Ала тя реагира бързо, вдигна крака в последния момент и зъбите на чудовището захапаха само въздуха.

— Помогни ми!

— Ще те спася — брулен от силния дъжд, отвърнах аз.

Котката отново скочи, заби дългите си нокти в края на наметалото й и за свой абсолютен ужас видях, че то се опъва под тежестта й.

— Не! — извика жената, когато усети, че животното я тегли надолу.

— О, Господи — ахнах аз.

Звярът рязко дръпна плаща и жената се вкопчи в мократа ми ръка. Ала напразно. Огромната котка бе прекалено тежка, прекалено силна.

Последен вик. Пръстите на жената се изплъзнаха от дланта ми и с детето на ръце тя се скри от погледа ми.

И тогава направих невероятното.

Хвърлих се долу след нея.

И до ден днешен не знам защо го сторих.

Може би ме подтикна начинът, по който притискаше към себе си момченцето. Или ужасът, изписан на прекрасното й лице.

Или пък просто прекрасното й лице.

Нямам представа.

Приземих се доста комично в една от калните локви пред цитаделата. В този момент по лицето ми се разплиска кафеникава течност и ме ослепи.

Избърсах калта от челото си.

И видях не по-малко от седем рапи, застанали в тесен полукръг наоколо и впили в мен студените си жълти очи.

Сърцето ми кънтеше в ушите ми. Не знаех какво да правя.

Жената и момчето бяха точно до мен. Пристъпих пред тях и яростно извиках на чудовищата.

— Махайте се! Махайте се!

Извадих стрела от колчана на гърба си и я размахах пред муцуните на котките.

Рапите като че ли не обърнаха внимание на смехотворната ми проява на смелост.

Те се приближаваха.

Трябва да кажа, че ако ми бяха изглеждали грамадни от покрива, отблизо тези дяволски изчадия определено бяха гигантски. Черни, свирепи и силни.

После първият звяр ненадейно замахна с предната си лапа и строши острия връх на стрелата ми. Създанието наведе глава и изръмжа, напрегна се, приготви се за скок и…

Нещо цопна в калната локва от дясната ми страна.

Обърнах се да видя какво е. И се намръщих.

Идолът.

Идолът на Ренко.

Мислите ми запрепускаха. Какво правеше тук идолът на Ренко? Защо го бяха хвърлили в калта в такъв момент?

Вдигнах поглед и видях самия княз, надвесен над покрива. Именно той ми бе хвърлил идола.

И тогава се случи.

Вцепених се.

Никога през живота си не бях чувал такъв звук.

Беше невероятно пронизителен. Той разцепваше въздуха като нож и заглушаваше дори трополенето на дъжда.

Като екот на камбана. Някакво ужасно силно вибриране.

Ммммммммм.

Рапите също го чуха. Онази, която само допреди секунди се готвеше да ме нападне, сега просто стоеше пред нас и зяпаше в тъпа почуда идола, полупотънал в кафявата локва до мен.

В този момент едновременно започнаха да се случват изключително странни неща.

Глутницата котки около нас бавно заотстъпва назад. Зверовете бягаха от идола.