Матю Райли - Храмът на инките

— Алберто — прошепна Ренко. — Движи се съвсем бавно, чуваш ли ме? Съвсем бавно. Вдигни идола и иди до входа. Ще накарам някой да ви пусне вътре.

Подчиних се на заповедта му до последната дума.

Извадих идола от водата и плътно притиснали гърбове до стената на цитаделата, заедно с жената и детето бавно се приближихме към портала.

Рапите от своя страна просто предпазливо ни следваха от разстояние, хипнотизирани от мелодичната песен на мокрия камък.

Ала не ни нападнаха.

Голямата каменна плоча внезапно се плъзна настрани, ние се вмъкнахме в крепостта и когато вратата зад; нас се затвори, аз се строполих на пода, задъхан, подгизнал, разтреперан и крайно удивен, че съм останал жив.

Ренко слезе от покрива да ни посрещне.

— Лена! — познал жената, извика той. — И Мани! — Князът грабна момчето на ръце.

Аз просто лежах изтощен настрани от цялото това щастие.

Срам ме е да го призная, но в момента наистина изпитвах ревност към моя приятел Ренко. Тази смайващо красива жена несъмнено му беше съпруга — както можеше да се очаква от толкова възхитителен човек като княза.

— Чичо Ренко! — възкликна момченцето.

Чичо ли?

— Брат Алберто — приближи се до мен Ренко, — не знам какво възнамеряваше да направиш навън, но моят народ има една поговорка: „Не е толкова важен подаръкът, колкото намерението“. Благодаря ти. Благодаря ти, че спаси сестра ми и нейния син.

— Сестра ти? — ахнах аз и погледнах жената, която свали мокрия си плащ и остана по къса долна туника, прилепнала към тялото й от влагата.

Гледката ме накара да преглътна.

Тя беше по-красива, отколкото отначало ми се струваше — ако това изобщо бе възможно. Двадесетина годишна, с меки кафяви очи, гладка матова кожа и чуплива тъмна коса. Имаше дълги стройни крака, пищната й гръд прозираше през мократа туника и за свой срам аз виждах щръкналите й зърна.

Ренко я наметна със сухо одеяло и тя ми се усмихна. Усетих, че коленете ми омекват.

— Брат Алберто Сантяго — официално каза князът. — Позволи ми да ти представя сестра си Лена, първа княгиня на империята на инките.

Лена пристъпи напред и пое ръцете ми в своите.

— За мен е удоволствие да се запозная с теб — усмихнато рече тя. — И ти благодаря за смелата ти постъпка.

— А, това… не беше нищо — изчервих се аз.

— Благодаря ти също, че си спасил брат ми от затвора.

Забелязала изненадата ми, Лена прибави:

— О, уверявам те, храбрецо мой, вестта за благородното ти дело се е разпространила в цялата империя.

Скромно наведох глава. Харесваше ми, че ме наричаше „храбрецо мой“.

В този момент ми хрумна нещо и аз се обърнах към Ренко.

— Кажи ми откъде знаеше, че идолът ще въздейства така на рапите?

Князът ме погледна с дяволита усмивка.

— Всъщност не знаех.

— Какво! — извиках аз.

Ренко се засмя.

— Алберто, не аз скочих от напълно безопасния покрив, за да спася жена и дете, които дори не познавам!

Той ме прегърна през раменете.

— Говори се, че Духът на народа притежава способността да укротява свирепите зверове. Никога не го бях виждал, но бях чувал, че потопен във вода, идолът успокоява дори най-разяреното животно. Когато виковете ти ме събудиха и видях, че рапите са ви обкръжили, реших, че моментът е подходящ да проверя тази теория.

Смаяно поклатих глава.

— Ренко — пристъпи напред Лена, — нося ти съобщение.

— Да?

— Испанците превзеха Роя. Но не могат да разчетат тотемите. Затова когато стигат до всеки следващ, пращат по дирите ви следотърсачи чанки. След като златоядците обсадиха Паксу и Тупра, трябваше да дойда при теб и да ти обясня положението, тъй като съм една от малкото, които знаят кода на тотемите. После научих, че са изгорили Роя из основи. По петите ти са, Ренко. И скоро ще бъдат тук.

— Кога?

Лицето й помръкна.

— Движат се бързо, братко. Много бързо. Ако продължат с досегашната скорост, предполагам, че ще пристигнат до изгрев слънце.

— Открихте ли нещо? — внезапно попита иззад Рейс полковник Наш.

Уилям вдигна очи и видя, че Наш, Лорън, Габи и Краус стоят на вратата на БТР-а. Беше късно следобед и покритото с буреносни облаци небе вече тъмнееше.

Рейс си погледна часовника.

16:55.

По дяволите.

Нямаше представа, че е чел толкова дълго.

Скоро щеше да е нощ. И с мрака щяха да дойдат рапите.

— Е? Успяхте ли да откриете нещо? — повтори полковникът.

— Хм… — започна Рейс. Толкова дълбоко бе потънал в ръкописа, че почти беше забравил защо го чете — за да научи как да победят котките и да ги върнат обратно в храма.