Матю Райли - Храмът на инките

Когато остарял, императорът го наградил за вярната му служба с баснословни богатства и заповядал да построят храм в негова чест. Владетелят му позволил сам да избере мястото и формата на храма.

Ренко впери очи в мрака.

— Казват, че Солон поискал да построят храма му на тайно място, за да скрие вътре всичките си богатства. После наредил на най-ловките императорски ловци да хванат глутница рапи и да ги затворят при съкровището.

— Затворил е глутница рапи в храма, така ли? — смаях се аз.

— Да. Но за да разбереш защо го е сторил, трябва да знаеш какво е искал да постигне Солон. Искал неговият храм да е изпитание за човешкото поведение.

Той знаел, че вестта за богатствата в храма бързо ще се разпространи. Знаел, че алчността ще накара мнозина да потърсят съкровището.

И затова направил своя храм изпитание. Изпитание за избора между баснословно богатство и сигурна смърт. Изпитание, целящо да провери дали човек е способен да контролира грешната си алчност.

Ренко ме погледна.

— Човекът, който победи алчността си и не отвори храма, остава жив. Онзи, който се поддаде на изкушението и влезе вътре да търси съкровището, ще бъде убит от рапите.

— Храмът, за който ни разказа Вилкафор — попитах аз, — онзи на върха на гигантския каменен пръст, според теб наистина ли е храмът на Солон?

Князът въздъхна.

— Ако е той, сърцето ми се изпълва със скръб.

— Защо?

— Защото това означава, че сме изминали дълъг път, само за да умрем.

Известно време с Ренко останахме на покрива на цитаделата, загледани в дъжда.

Изтече час.

От гората не се появяваше нищо.

Още един час. Пак нищо.

Тогава князът ми каза да сляза долу и да поспя. С радост изпълних нареждането му, толкова бях изтощен от дългото пътуване.

И така, аз се върнах в крепостта, където легнах върху настланото сено. В ъглите на помещението горяха два малки огъня.

Отпуснах глава, но тъкмо бях затворил очи, когато някой настойчиво ме потупа по рамото. Вдигнах клепачи и се озовах пред най-грозното лице, което съм виждал през целия си живот.

До мен беше приклекнал старец и ми се усмихваше с беззъбата си уста. От веждите, носа и ушите му стърчаха отвратителни снопчета сиви косми.

— Поздрави, златоядецо — каза той. — Чух какво си направил за младия княз — че си му помогнал да избяга от затвора. Искам да изразя най-дълбоката си благодарност.

Озърнах се наоколо. Огньовете бяха угаснали, всички спяха. Всъщност трябва да съм задрямал, поне за кратко.

— О — рекох аз. — Хм… моля.

Старецът насочи костеливия си показалец към гърдите ми и мъдро кимна.

— Внимавай, златоядецо. Ренко не е единственият, чиято съдба е обвързана с идола.

— Не те разбирам.

— Искам да кажа, че ролята на Ренко като пазител на Духа на народа бе предсказана направо от пророчицата в Пачакамак. — Той пак ми се усмихна с беззъбата си усмивка. — Твоята също.

Бях чувал за пачакамакската пророчица. Тя беше уважавана старица, жрица в храма светилище. Традиционната пазителка на Духа на народа.

— Защо? — попитах аз. — Какво е казала за мен пророчицата?

— Скоро след като златоядците стъпиха на нашите брегове, пророчицата съобщи, че нашата империя ще загине. Ала също предсказа, че докато Духът на народа остане в наши ръце, душите ни ще продължат да живеят. Но ясно даде да се разбере, че един-единствен човек може да спаси идола.

— Ренко.

— Точно така. Пълните й думи обаче бяха:

Ще настъпи време, когато ще дойде той,

човек, герой, носещ Слънчевия знак.

Той ще има смелостта да се бие с големите гущери,

той ще има джинга,

той ще се радва на помощта на сърцати мъже,

мъже, които ще дадат живота си

за неговата благородна кауза,

и той ще падне от небето, за да спаси нашия дух.

Той е Избраникът.

— Избраникът ли? — попитах аз.

— Да.

Зачудих се дали спадам към категорията на „сърцатите мъже“, които ще дадат живота си, за да помогнат на Ренко. Реших, че не съм от тях.

После се замислих над думата „джинга“. Инките извънредно ценяха това качество, рядко срещано съчетание от равновесие, сила и бързина, способността на човек да се движи като котка.

Спомних си как по време на дръзкото ни бягство от Куско Ренко с лекота беше скачал от покрив на покрив и как се бе плъзнал по въжето. Дали се беше движил с уверената грация на котка? Несъмнено.

— Какво означава това, че Избраникът ще има смелостта да се бие с големите гущери? — попитах аз.

— Когато Ренко бил на тринайсет години — отвърна старецът, — един алигатор захапал майка му, когато наливала вода на брега на местния поток. Младият Ренко бил с нея и щом видял, че чудовището завлича майка му в реката, той се хвърлил след нея и се борил с грозния звяр, докато я измъкнал от зъбите му. Малцина ще скочат във водата да се бият с такова страшно създание. Още по-малко едно тринайсетгодишно момче.