Матю Райли - Храмът на инките

— Е, Ренко, носиш ли идола? — попита старейшината.

— Да. — Князът извади каменната скулптура от кожената си чанта. Той свали великолепното копринено покривало от лъскавото черно-лилаво изображение и малката група наоколо ахна.

Струва ми се, че под мъждукащата оранжева светлина озъбената котешка муцуна на идола придоби още по-зловещ вид, — ако това изобщо беше възможно.

— Ти наистина си Избраникът, племеннико — каза Вилкафор. — Човекът, предопределен да спаси нашия идол от онези, които искат да ни го отнемат. Гордея се е теб.

— И аз с теб, чичо — отвърна Ренко, макар че интонацията му показваше друго. — Кажи ми какво се е случило тук.

Старейшината кимна.

И после рече следното:

— Чух за светотатствата на златоядците в нашата земя. Те нахлуват в селищата и в планините, и в горите. Отдавна смятам, че е само въпрос на време да открият тази тайна крепост.

Ето защо преди две луни заповядах да бъде направена нова пътека, която да води дълбоко в планината, надалеч от онези жадни за злато варвари. Но този път ще е особен — щом веднъж се използва, може да бъде унищожен. И заради терена в тези краища, на двайсет дни път оттук няма да има друг вход към планината. Преследвачите ще изгубят седмици в опити да ни настигнат и дотогава ние отдавна ще сме изчезнали.

— Продължавай — каза Ренко.

— Моите строители избраха съвършеното място за пътеката, извънредно чудноват каньон недалеч оттук. Той е широк, кръгъл и в средата му стърчи огромна скала, която прилича на човешки пръст.

Стените на този каньон бяха подходящи за нашия нов път и аз наредих незабавно да започне работа. Всичко вървеше добре до деня, в който моите строители стигнаха до върха на каньона. Защото в този ден я видяха.

— Какво са видели, чичо?

— Видели някаква сграда, сграда, построена от човек на върха на гигантския скален пръст.

Ренко тревожно хвърли поглед към мен.

— Веднага заповядах да направят въжен мост и после, придружен от строителите, разгледах сградата на върха.

Князът мълчаливо слушаше.

— Тя не е построена от инки. Прилича на някаква религиозна постройка, храм или светилище, подобно на много други, които често се срещат наоколо. Храмове, издигнати от загадъчна империя, обитавала тези земи много години преди нас.

Но в този храм имаше нещо изключително странно. Входът му беше затворен с голям камък. И на камъка бяха изсечени образи и знаци, които даже нашите най-свети мъже не успяха да разчетат.

— Какво стана после, чичо?

Вилкафор сведе очи.

— Някой предположи, че това е легендарният Храм на Солон. В такъв случай вътре щяхме да намерим огромно съкровище от смарагди и нефрит.

— И ти какво направи, чичо? — сериозно попита Ренко.

— Заповядах да отворят храма — без да вдига глава, отвърна старейшината. — И пуснах навън зло, каквото никога не бях виждал. Пуснах навън рапа.

Настана нощ и двамата с Ренко се качихме на покрива на цитаделата, за да видим животното, което наричат рапа.

Както обикновено, Басарио се оттегли в един тъмен ъгъл на голямата каменна крепост и седна с гръб към стаята.

От покрива аз плъзнах поглед към селото.

Трябва да отбележа, че след пътуването ни през джунглата вече бях свикнал със звуците на нощната гора. С крякането на жабите, жуженето на насекомите, шумоленето на високите клони, по които скачаха маймуни.

Ала тук не се чуваха такива звуци.

В гората около Вилкафор цареше пълна тишина.

Нямаше никакви шумове. Нищо не помръдваше.

Погледнах надолу към труповете на убитите по главната улица.

— Какво се е случило тук? — тихо попитах Ренко.

Той дълго мълча и накрая каза:

— На свобода е пуснато страшно зло, приятелю мой. Страшно зло.

— Какво искаше да каже чичо ти с това, че може да са открили Храма на Солон? Кой е този Солон?

И Ренко отговори:

— В продължение на хиляди години по тези земи са съществували много велики империи. Не знаем много за тях, само онова, което сме научили от сградите им и от легендите на местните племена.

Едно от племената в този район разказва за странна империя на хора, които се наричали Моксе или Моче. Те били блестящи строители и според туземците боготворели рапа. Някои твърдят, че дори били опитомили рапа, но това е спорно.

Така или иначе, най-любимата легенда на местните племена е за мъж на име Солон. Според нея той притежавал изключителен ум, бил велик мислител и затова скоро станал главен съветник на императора на Моче.