Матю Райли - Храмът на инките

Преглътнах.

Не бях чувал за тази геройска постъпка на Ренко. Знаех, че е храбър мъж, но чак толкова? Е, аз не бях способен на такова нещо.

Старецът прочете мислите ми. Той отново насочи дългия си костелив показалец към гърдите ми.

— Не пренебрегвай собственото си смело сърце, млади златоядецо. Ти също си проявил огромен кураж, когато си помогнал на нашия млад княз да избяга от испанския затвор. Някои дори биха казали, че си проявил най-голямата смелост — смелостта да застанеш на правата страна.

Скромно наведох глава.

Старецът доближи уста към ухото ми.

— Не вярвам, че такива геройства трябва да останат невъзнаградени. Не, като награда за храбростта ти искам да ти подаря ето това.

Той ми протегна мехур от някакво малко животно. Вътре имаше течност.

Взех го.

— Какво е това? — попитах аз.

— Маймунска урина — отвърна старецът.

— Маймунска урина — безизразно повторих аз.

— Тя ще те пази от рапа — поясни той. — Запомни, рапа е котка и също като всичките си събратя е извънредно суетно създание. Според племената в този район рапа не може да понася някои течности. Ако намажеш тялото си с тях, тя няма да те докосне.

Усмихнах се. В края на краищата за пръв път ми подаряваха в знак на благодарност екскременти от диво животно.

— Благодаря ти — казах аз. — Такъв… прекрасен… подарък.

Старецът ужасно се зарадва.

— Тогава ще ти намеря още.

Положих усилия да отклоня щедростта му — за да не ми даде екскременти и от друго животно. Но вторият му подарък не беше материален.

Искам да споделя с теб една тайна — рече той.

— Каква?

Ако някога се наложи да избягаш от това село, влез в кенко и тръгни по третия тунел отдясно. После завивай ту наляво, ту надясно във всеки следващ проход, който видиш, но първо завий наляво. Лабиринтът ще те отведе до водопада при джунглата. Тайната на кенко е проста, само трябва да знаеш откъде да започнеш. Повярвай ми, млади златоядецо, и използвай моите дарове. Те могат да ти спасят живота.

Освежен от дрямката, аз отново се качих на покрива на цитаделата.

Там заварих Ренко, който продължаваше да бди. Трябва да беше крайно изтощен, но с нищо не издаваше слабостта си. Просто напрегнато се взираше в главната улица, без да обръща внимание на дъжда. Аз безмълвно застанах до него и проследих погледа му.

Освен дъждовните капки нищо не помръдваше.

Не се чуваше нито звук.

Ренко заговори, без да се обръща към мен.

— Вилкафор казва, че е отворил храма през деня. После пратил петима от най-добрите си воини да търсят съкровището на Солон. Те не се завърнали. Рапите се появили едва по залез слънце.

Сега пак ли са навън? — плахо попитах аз.

— Не. Поне аз не съм ги видял.

Погледнах Ренко. Очите му бяха зачервени и под тях висяха издути торбички.

— Приятелю мой — внимателно казах аз, — трябва да поспиш. Трябва да пестиш силите си, особено ако моите съотечественици открият това село. Поспи сега, аз ще остана на пост и ще те събудя, ако забележа нещо.

Той бавно кимна.

— Както обикновено си прав, Алберто. Благодаря ти.

С тези думи той слезе долу и аз останах сам на покрива на цитаделата.

В селото под мен не помръдваше нищо.

Случи се след около час.

Бях се загледал във вълничките на реката, които хвърляха сребристи отблясъци под лунната светлина, когато внезапно видях малък сал. Отгоре му стояха три фигури, три тъмни сенки в нощта.

Кръвта ми изстина.

Хората на Ернандо…

Тъкмо се канех да изтичам при Ренко и салът спря на дървения кей на селото. Пътниците му слязоха. Тогава успях да ги разгледам по-добре.

Раменете ми се отпуснаха от облекчение.

Не бяха конквистадори.

Бяха инки.

Мъж в традиционното облекло на воин и жена с малко дете, покрити с плащове с качулки срещу дъжда.

Тримата бавно тръгнаха по главната улица, смаяно озъртайки се към проснатите наоколо трупове.

И тогава ги видях.

Отначало си помислих, че е сянка на клатещ се клон, падаща върху една от колибите от двете страни на улицата. Ала после тя се плъзна по стената и мястото й зае втора сянка.

Видях тъмния силует на голяма котка — видях черната котешка глава, извития нагоре нос, острите върхове на ушите. Видях разтворената й в безшумно очакване на плячката уста.

Не можех да повярвам на очите си. Този звяр беше огромен…

Изведнъж животното изчезна и остана само стената на колибата, гола и огряна от лунните лъчи.

Тримата инки бяха на двадесетина крачки от цитаделата.