Матю Райли - Храмът на инките

— Хм, не забравяме ли нещо? — обади се Рейс.

— Какво? — попита Наш.

— Например котките. Нали тъкмо те бяха причината за цялата тая каша? Нали?

— По изгрев слънце котките напуснаха селото — на ясен и правилен английски каза някой зад тях.

Рейс се обърна и видя четвъртия, последен член на немската група, който стоеше зад него и се усмихваше.

Той напълно се различаваше от другите трима немци Шрьодер, Граф и Молке. Докато те бяха яки и в чудесна форма, този човек беше по-възрастен, много по-възрастен, поне на петдесет и определено неатлетичен. Най-характерната му особеност бе дългата сива брада. Рейс не го хареса още от пръв поглед. От позата и вида му се излъчваше надутост и арогантност.

— Призори котките се насочиха към платото — високомерно заяви мъжът. — Сигурно са се върнали в леговището си в храма. — Той сухо се усмихна. — Предполагам, че тъй като последните няколко поколения от вида им са прекарали почти четиристотин години в пълен мрак, те не се чувстват добре на светло.

Брадатият отсечено — типично по немски — протегна ръка.

Аз съм доктор Йохан Краус, зоолог и криптозоолог от Хамбургския университет. Участвам в операцията заради някои зоологически въпроси, повдигнати в ръкописа.

— Какво е криптозоолог? — попита Рейс.

— Човек, който се занимава с митични животни — отвърна Краус.

Митични животни…

— Да. Йети, чудовището от Лох Нес, големите котки от английските блата и разбира се — прибави той, — южноамериканските рапа.

— Значи знаете за тези котки — каза Уилям.

— Само онова, което ми е известно от местните легенди, двусмислените йероглифи и непотвърдените случаи на срещи с тях. Но тъкмо това й е хубавото на криптозоологията. Тя изучава животни, които не подлежат на изучаване, защото никой не може да докаже тяхното съществуване.

— Значи смятате, че ни е нападнала глутница митични животни — рече Рейс. — На мен не ми изглеждаха много митични.

— През петдесетина години в този район на амазонската джунгла се съобщава за голям брой необичайни изчезвания. Местните, които напускат селата си през нощта, просто повече не се появяват. В редки случаи на сутринта ги откриват с изтръгнати гръкляни или гръбнаци.

Туземците наричат звяра, който нощем убива безмилостно всичко живо, рапа, — име, предавано от поколение на поколение.

Краус внимателно се вгледа в Рейс.

— Трябва да се отнасяме към този местен фолклор с изключително внимание, защото може да ни е много полезен.

— За какво?

— Ами, от него можем да научим някои неща за котките.

— Например?

— На първо място спокойно можем да приемем, че рапа е нощно животно. Останките от туземците са откривани само на сутринта. И от собствен опит ни е известно, че тези котки бягат от дневната светлина. Следователно са нощни животни. Ловуват единствено нощем.

— Ако векове наред са били затворени в храма, как са оцелели? — попита Рейс. — С какво са се хранили?

Не знам. — Краус сериозно се намръщи, сякаш решаваше сложно математическо уравнение.

Уилям погледна към платото, където се намираше тайнственият храм. Източният му склон бе забулен от пелената на дъжда.

— А какво правят сега? — попита той.

— Спят, предполагам — отвърна зоологът. — И тъкмо затова сега е най-подходящият момент да пратим нашите хора за идола.

Скот, Уилсън и Граф излязоха от тесния проход и нагазиха в плиткия басейн на дъното на кратера.

Тук цареше необикновен мрак. Дъждовните облаци спираха слънчевите лъчи, клоните на дърветата надвисваха над ръба на кратера. Всички цепнатини в стените тънеха в сенки.

Американците тръгнаха първи. Тънки лъчи се стрелнаха от фенерчетата, монтирани на автоматичните им пушки.

— Добре… — каза в ларингофона си Скот.

— … качваме се по пътеката — разнесе се от тонколоните на монитора гласът му.

Рейс напрегнато наблюдаваше тримата войници, които излязоха от водата и закрачиха по тясната пътека, изсечена във външната стена на кратера.

— Не бива обаче да забравяме, че нашите врагове са котки — каза Йохан Краус. — Те разсъждават като котки, действат като котки.

— С други думи?

— С други думи само един вид големи котки, леопардите, преследват плячката си.

— А как ловуват другите?

— По няколко начина. Индийските тигри лежат покрити с листа понякога часове наред в очакване да се появи плячката им. Когато е достатъчно близо, те се хвърлят отгоре й.

От друга страна африканските лъвове използват доста сложни методи за групов лов. Например лъвицата минава пред стадо газели, докато лъвовете се промъкват изотзад. Тази тактика е много находчива и резултатна. Но също е изключително необичайна.