Матю Райли - Храмът на инките

От двете му страни шумоляха влажни зелени листа и шибаха лицето му. След около половинминутно изкачване Рейс стигна до малка площадка.

Всички други вече бяха там и стояха неподвижно. В първия момент той не разбра какво ги е накарало да спрат, ала после забеляза, че са насочили фенерчетата си нагоре и наляво.

Погледът му проследи лъчите.

— Мили Боже! — ахна Рейс.

Върху най-високото място на скалната кула, цялата в кал и мъх, отвсякъде обгърната от бурени, лъщяща под неспирния дъжд, се издигаше каменна сграда.

Тя тънеше в сянка, но беше ясно, че съзнателно е била построена да излъчва заплашителност и могъщество. Сграда, която нямаше друга цел, освен да вдъхва страх и благоговение.

Това бе храм.

Рейс впери поглед в мрачния каменен храм и мъчително преглътна.

Изглеждаше зловещ.

Студен, жесток и зловещ.

Самата постройка не бе голяма. Всъщност имаше само един етаж. Ала той знаеше, че външността лъже.

Предполагаше, че онова, което вижда, е само покривът на храма, върхът на айсберга. Защото руините, които се разкриваха пред очите им, свършваха прекалено внезапно. Просто потъваха в калта под краката им.

По-голямата част от зданието навярно се криеше под влажната пръст, натрупвана в продължение на четиристотин години.

Но и стърчащите на повърхността останки бяха достатъчно ужасяващи.

Храмът имаше приблизително пирамидална форма. Две широки каменни стъпала водеха нагоре към малка кубична постройка, не по-голяма от среден гараж. Уилям не се сещаше какво представлява тя. Може би някакво светилище, свещено помещение, подобно на онези върху пирамидите на ацтеките и майте.

По стените й имаше страховити пиктограми — озъбени чудовища с котешки глави и дълги като коси нокти, умиращи хора, надаващи мъчителни викове. Камъните бяха напукани от изминалите столетия. Безкрайният субтропичен дъжд се стичаше на ручейчета по релефите и съживяваше героите на ужасните сцени — той предизвикваше същия ефект като течащата вода по каменния тотем.

В центъра на светилището обаче се намираше най-интригуващото в цялата сграда. Някакъв вход. Квадратен портал.

Ала този портал беше затворен. По някое време в далечното минало някой го бе запушил с огромен камък. Рейс предположи, че е трябвало поне десет души да го избутат до входа.

— Определено датират отпреди инките — като разглеждаше релефите, отбеляза Чеймбърс.

— Да, категорично — съгласи се Лопес.

— Откъде знаете? — попита Наш.

— Пиктограмите са разположени прекалено близо една до друга — отвърна антропологът.

— И са прекалено детайлни — прибави Лопес.

Полковникът се обърна към Скот.

— Свържете се с Райкарт в селото.

— Слушам. — Капитанът отстъпи от кръга и извади портативна радиостанция от раницата си.

Лопес и Чеймбърс продължаваха да обсъждат.

— Какво мислиш? — попита археоложката. — Чачапоя?

Възможно е — отвърна той. — А може да е и моче 5 5 Чачапоя — доминираща цивилизация в североизточната част на днешно Перу, завладяна от инките през 1475–1480 г. Моче, Мочика — култура по северното крайбрежие на днешно Перу (I-VIII в.). — Б.пр. . Виж котешките изображения.

Габи Лопес скептично наклони глава.

— В такъв случай този храм е на близо хиляда години.

— Ами пътеката около кратера и стълбището на кулата? — попита Чеймбърс.

— Да… да, знам. Много странно.

— Радвам се, че сте заинтригувани — прекъсна ги Наш, — но за какво говорите, по дяволите?

— Ами, изглежда че тук има някакво противоречие, полковник — отвърна антропологът.

— Какво искаш да кажеш?

Разбираш ли, пътеката около кратера и стълбището към този храм несъмнено са дело на инките. Те са строили всевъзможни пътища из Андите и методите им са добре документирани. Тези два примера носят всички особености на строителството на инките.

— С други думи?

— С други думи, пътеката и стълбището датират приблизително отпреди четиристотин години. Този храм от друга страна, е бил построен много по-рано.

— И какво от това? — раздразнено попита Наш.

— Ами, това е противоречието — рече Чеймбърс. — Защо инките са прокарали пътека до храм, който не са построили те?

— И не забравяй въжения мост — прибави Лопес.

— Точно така — съгласи се антропологът. — Точно така.

— Дребният учен плахо погледна нагоре към ръба на кратера. — Предлагам да побързаме.

— Защо? — попита Наш.

— Защото, полковник, съществува голяма вероятност в този район да живее местно племе, което няма много да се зарадва, че сме нахлули в неговото светилище.