Матю Райли - Храмът на инките

Наш, Чеймбърс, Лопес и Рейс плътно ги следваха.

Най-отзад бяха Скот, Ван Люън и още един войник, якият ефрейтор Чъки Уилсън.

Последните двама командоси, Дъги Кенеди и ефрейтор Джордж „Текс“ Райкарт, бяха останали да пазят в селото.

Защо армията още отначало не прати достатъчно войници? — попита полковника Рейс. — Щом този идол е толкова важен, защо разчитат само на предварителната група?

Наш сви рамене.

— Някои на върха смятаха, че операцията е изключително несигурна — да търсим идол от тирий, като се водим по указанията на един четиристотингодишен ръкопис. Затова не ни дадоха пълно бойно подразделение. Но след като вече знаем, че идолът е тук, ще получим подкрепление. Извинете ме, моля.

С тези думи полковникът избърза напред и настигна Лорън и Коупланд.

Рейс остана сам. Все повече се чувстваше излишен — непознат, който няма работа тук.

Докато крачеше по пътеката, той държеше под око повърхността на реката и забеляза, че някои каймани плуват успоредно с тях.

След известно време Лорън и Коупланд стигнаха до подножието на скалното плато — гигантска стена от влажна скала, която се разпростираше далеч на север и на юг. Уилям предполагаше, че са се отдалечили на около шестстотин метра от селото.

От скалите на отсрещния бряг се изливаше водопад.

На отсамния в масивната скала се врязваше тясна цепнатина.

Тя бе широка едва около два и половина метра, но много висока — невероятно висока, поне сто метра. Стените й бяха абсолютно вертикални. От нея изтичаше плитко до глезените поточе и се вливаше в малък вир, който на свой ред беше свързан с реката.

Това беше естествен проход. Резултат, предполагаше Рейс, на слабо земетресение в миналото, леко изместило в посока изток-запад скалния склон, иначе минаващ в посока север-юг.

Лорън, Коупланд и Наш влязоха във вирчето на входа на цепнатината.

Уилям се обърна и видя, че кайманите в реката вече не преследват групата им. Те бяха спрели на петдесетина метра от тях и заплашително чакаха в по-дълбоките речни води.

„Това ме устройва“ — помисли си той.

После внезапно спря и се обърна.

„Нещо тук не е наред.“

И не само поведението на кайманите. Нещо в целия район около прохода…

И тогава Рейс разбра.

Звуците на джунглата бяха заглъхнали.

Освен трополенето на дъждовните капки по листата, цареше пълна тишина. Нито свирене на цикади, нито птичи песни, нито шумолене на клони.

Нищо.

Сякаш се бяха озовали в район, в който горските шумове просто стихваха. Район, в който животните се страхуваха да навлизат.

Лорън, Коупланд и Наш като че ли не забелязваха тишината. Просто осветяваха вътрешността на прохода с фенерчета и надничаха в него.

— Като че ли стига чак до другата страна — каза Коупланд.

Лорън се обърна към полковника.

— И е в правилната посока.

— Да вървим — рече Наш.

Десетчленната група газеше до глезен във водата на тесния скален проход. Бяха в колона по един, водени от Бъз Кокрън. Монтираното на цевта на пушката му малко фенерче осветяваше пътя пред тях.

Тунелът бе почти прав с малък зиг-заг в средата и продължаваше шестдесетина метра.

Докато вървеше след другите, Рейс вдигна поглед нагоре. Скалите от двете страни се издигаха високо в небето. Бяха невероятно високи за толкова тясна цепнатина. По лицето му се сипеше лек дъжд.

Внезапно проходът свърши и Уилям се озова на открито.

Гледката го накара да затаи дъх.

Намираше се на дъното на широк цилиндричен кратер с диаметър поне сто метра.

Пред него лунната светлина играеше по сребриста водна повърхност. Цепнатината, през която бяха минали, изглежда беше единственият вход към това място. В отсрещната част на кратера имаше водопад, висок цели сто и двадесет метра, който се изливаше в плиткото езеро.

Ала вниманието на всички бе приковано от онова, което се виждаше в средата на кратера.

В самия му център от водата се издигаше огромно скално образувание.

Гигантска естествена скална кула, широка около двадесет и пет и висока най-малко сто и двадесет метра — колкото средно висок небостъргач — която се извисяваше над огряното от луната езеро. На фона на лекия нощен дъжд масивният черен монолит изглеждаше невъобразимо величествен.

И десетимата членове на експедицията бяха вперили смаяни погледи в кулата.

— Мили Боже… — ахна Бъз Кокрън.

Лорън показа на Наш дигиталния си компас.

— Тук сме точно на шестстотин метра от селото. Ако вземем пред вид по-голямата височина, според мен определено е възможно нашият идол да е на върха на скалната кула.