Матю Райли - Храмът на инките

— Хей — отляво се обади Коупланд.

Всички се обърнаха към него. Високият слаб учен стоеше пред пътека, изсечена в облата външна стена на кратера.

Пътеката стръмно се издигаше по спирала нагоре и опасваше вътрешната страна на цилиндъра. Тя обикаляше около скалната кула, ала от нея я разделяше празно пространство с широчина поне тридесет метра.

Лорън и Наш нагазиха във водата на дъното на кратера и се заизкачваха по пътеката.

Останалите ги последваха.

Тук не валеше толкова силно и разкъсаните облаци над кратера пропускаха снопове синкава лунна светлина.

Те вървяха по тясната пътека, всички благоговейно загледани в царствената скала пред тях.

Самите размери на кулата бяха невероятни. Тя бе огромна. Ала имаше странна форма: малко по-широка на върха, отколкото в основата. Цялото образувание постепенно се стесняваше към езерото на дъното на кратера.

Докато се изкачваха, Рейс постепенно започна да различава върха на кулата. Той беше заоблен като купол и изцяло потънал в гъста зеленина. Несмущавани от шеметната бездна под тях, от краищата му висяха възлести мокри клони.

Вече наближаваха върха на кратера, когато стигнаха до мост — или по-скоро останки от него, който свързваше пътеката със скалната кула.

Той бе точно под горния край на скалата, недалеч от водопада в западната част на кратера. От двете страни на бездната имаше два плоски каменни перваза, раздалечени на тридесет метра един от друг. Върху всеки от тях се издигаха по две каменни подпори, навярно основите, на които някога беше висял въжен мост.

Подпорите откъм страната на Рейс бяха целите на дупки, ала изглеждаха невероятно яки. И древни. Невероятно древни. Уилям не се съмняваше, че са останали от времената на инките.

И тогава видя самия въжен мост.

Той висеше от двете подпори от отсрещната страна на бездната, плътно прилепен към стената на кулата. За долния му край обаче бе завързано дълго жълто въже, което описваше широка дъга над празното пространство и стигаше до една от подпорите до пътеката.

Уолтър Чеймбърс внимателно го разгледа.

— Въже, оплетено от суха трева. Типична за инките плетка. Известно е, че населението на цял един град е можело да направи въжен мост за три дни. Жените късали трева и плетели тънки въжета. Мъжете ги сплитали на по-дебели снопове, точно като тези.

— Но такъв въжен мост не може да е оцелял в продължение на четиристотин години — отбеляза Рейс.

— Не… Не, не може — съгласи се антропологът.

— Което значи, че някой друг е направил този мост — заключи Лорън. — При това наскоро.

— Но защо е тази сложна система? — Рейс посочи към въжето. — Защо са завързали моста и са го спуснали от другата страна?

— Не знам — отвърна Чеймбърс. — Аз щях да постъпя така, ако не исках нещо да избяга от върха на кулата…

Наш се обърна към Лорън.

— Какво мислиш?

Тя се втренчи в кулата, отчасти забулена от лекия дъжд.

— Достатъчно е висока, за да отговаря на ъгъла на скенера. — Лорън погледна дигиталния си компас. — Тук сме на шестстотин трийсет и два метра по права линия от селото. Като отчетем наклона, смятам, че има голяма вероятност идолът да е там.

Ван Люън и Кокрън изтеглиха въжения мост и закачиха краищата му на двете каменни подпори. Сега той свързваше кулата с пътеката.

Дъждът продължаваше да вали.

— Сержант — каза капитан Скот. — Обезопасяващо въже.

Ван Люън незабавно извади от раницата си странен наглед предмет — лъскава сребриста кука с намотано черно найлоново въже.

Високият сержант бързо монтира дръжката на куката в гранатомета М–203 от долната страна на автоматичната му пушка. После се прицели и стреля.

Разнесе се хидравлично съскане и куката описа изящна дъга над бездната. Острите й сребристи челюсти се разтвориха в движение. Черното въже се размотаваше след нея.

Тя улучи върха на скалната кула и се заби в основата на едно дебело дърво. Ван Люън опъна въжето над моста и завърза края му за една от каменните подпори.

Докато пресичате моста, се дръжте с една ръка за обезопасяващото въже — каза Скот. — Ако мостът се скъса, то ще ви спаси.

Ван Люън забеляза, че Рейс е пребледнял.

— Всичко ще бъде наред. Само се дръжте за въжето и няма да има проблеми.

Един по един най-напред минаха зелените барети.

Тесният въжен мост се люлееше под тежестта им, но издържа. Останалите ги последваха под постоянния субтропичен дъжд.

Рейс пресече бездната последен и толкова силно стискаше найлоновото въже, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Движеше се по-бавно от другите. Когато стъпи на перваза от отсрещната страна, те вече се бяха отдалечили. Пред себе си Уилям видя мокро каменно стълбище, което водеше към гъсталака. Той побърза да настигне групата.