Матю Райли - Храмът на инките

— Не храни прекалено големи надежди — отвърна Текс и включи термосканиращата система на активиращия се от движение сензор. — Тая операция едва ли ще е много вълнуваща…

В този момент от сензора се разнесе сигнал.

Дъги и Райкарт светкавично се спогледаха.

После и двамата се обърнаха към гъстата джунгла.

Там нямаше нищо.

Само гъсталак от преплетени папрати. Някъде наблизо запя птица.

Дъги насочи напред пушката си, предпазливо пресече моста към източния бряг на рова и се насочи към подозрителния участък от гората.

Стигна до края на джунглата, включи фенерчето…

… и я видя.

Видя лъскавото петнисто тяло на огромна змия, която лениво пълзеше по възлестите клони на амазонско дърво.

Беше толкова грамадна, помисли си той, че трябва да бе активирала сензора за движение.

— Какво има? — приближи се до него Райкарт.

— Нищо — отвърна Дъги. — Просто една зми…

Кенеди рязко се извърна към змията.

Тя не може да е активирала сензора. Беше студенокръвна, а той регистрираше телесна топлина…

Дъги вдигна оръжието си и насочи лъча на фенерчето към гората.

И се вцепени.

Във влажните храсталаци пред него имаше човек.

Мъжът лежеше по корем на няма и десет метра от него и го гледаше през черна хокейна маска. Маскировката му бе толкова добра, че едва се различаваше от тъмния листак наоколо.

Ала Дъги не обърна никакво внимание на маскировката му.

Очите му бяха вперени в дулото на автомата МР–5 с монтиран заглушител, насочено право към лицето му.

Маскираният мъж бавно вдигна показалец към устните си. В този момент Кенеди забеляза още един, облечен по същия начин, скрит в храстите до първия, после трети, четвърти и пети.

Джунглата гъмжеше от черни призраци.

Мама му стара… — ахна Райкарт, когато видя командосите, и незабавно посегна към пушката си. Ала поредица високи изщраквания от сваляне на двадесетина предпазителя в мрака го накара да се откаже.

Дъги стисна клепачи.

В гъсталаците пред тях се криеха най-малко двадесет души.

Той тъжно поклати глава.

С Райкарт току-що бяха изгубили селото.

— „Вътре те очаква смърт“. — Наш намръщено гледате камъка, който запушваше входа на храма.

Рейс стоеше до него и се взираше в изображенията по каменните стени — ужасяващи сцени на чудовищни котки и умиращи хора.

— Всъщност точният превод е малко по-различен — каза той и се обърна. — „Asomar“ може да се преведе и като „дебне“. „Вътре дебне смърт“.

— И го е написал Сантяго, така ли? — попита полковникът.

— Така изглежда.

В този момент капитан Скот се върна при Наш.

Имаме проблем, господин полковник. Не мога да се свържа с Райкарт.

Наш просто продължаваше да гледа портала.

Смущения от планините?

Сигналът е силен. Райкарт не отговаря. Нещо се е случило.

Полковникът отново свъси вежди.

— Те са тук… — въздъхна той.

— Романо ли? — попита Скот.

По дяволите. Как са стигнали толкова бързо?

— Какво ще правим?

— Ако са в селото, вече знаят къде сме. — Наш бързо се обърна към капитана. — Свържи се с базата в Панама. Кажи им, че трябва да преминем към План Б и да се оттеглим в планината. Да инструктират пилотите на втората група да се насочат по портативните ни предаватели. Действай. Трябва да побързаме.

Лорън, Коупланд и две зелени барети припряно започнаха да прикрепват взрив С–2 към камъка на портала.

Състав–2 е вид пластичен експлозив, използван от археолозите по целия свят за взривяване на препятствия, без да унищожава самите древни постройки.

Докато другите си вършеха работата, Наш реши да проучи района зад храма, в случай че има и друг вход. Рейс нямаше какво друго да прави и отиде с него.

Двамата заобиколиха ниската кубична сграда по равна каменна пътека, която опасваше светилището като балкон без парапет.

Отзад видяха стръмен пръстен перваз, който се спускаше до самия ръб на скалната кула.

Застанал на върха му, Рейс погледна надолу към наредените плътно един до друг правоъгълни блокове, които образуваха пътеката.

Сред тях се открояваше един изключително странен наглед камък.

Кръгъл камък.

Наш също го видя и двамата се наведоха да го разгледат по-отблизо.

Диаметърът му беше около седемдесет сантиметра, приблизително колкото раменете на широкоплещест мъж, и като че ли бе поставен в цилиндричен отвор, изсечен в квадратните блокове наоколо.

— Чудя се за какво са го използвали — рече Наш.

— Кой е Романо? — попита Рейс и свари полковника абсолютно неподготвен.