Матю Райли - Храмът на инките

Вертикално по муцуната на ягуара се спускаха тънки, лъскаво лилави жилки и придаваха на изображението още по-страховит вид, ако това изобщо бе възможно.

Ренко отново покри идола. В този момент старата жрица пристъпи напред и постави нещо на шията на княза — тънка кожена каишка с ослепителен зелен смарагд, не по-малък от човешко ухо. Младежът прие дара с тържествен поклон и бързо се обърна към мен.

— Трябва да вървим — каза той.

После пъхна идола под мишница и се запъти към отвора на пода. Последвах го. Четиримата яки воини повдигнаха голямата каменна плоча, за да затворят изхода. Старата жрица остана неподвижна.

Ренко се вмъкна в канала и аз се спуснах след него. И тогава забелязах нещо извънредно странно.

В подземието цареше тишина.

Ударите отвън бяха престанали.

И когато се замислих над това, с ужас осъзнах, че блъскането е спряло доста отдавна.

В този момент входът към подземието избухна навътре.

Около краищата на каменната врата проблесна бял пламък. Миг по-късно цялата плоча се пръсна на хиляди парчета и засипа подземната зала с камъни, големи колкото юмрук.

Не можех да си го обясня. Толкова голям камък не можеше да се разбие така с таран…

После димът и прахът се разнесоха и на мястото, където допреди секунди стоеше вратата, видях черното дуло на топ.

Ушите ми забучаха.

Бяха взривили входа на подземието с топ!

— Хайде! — извика от канала под мен Ренко.

Скочих в дупката точно в момента, в който първите испански войници влетяха през облаците прах, като стреляха с мускетите си във всички посоки.

И докато изчезвах през отвора на пода, последното нещо, което зърнах, беше капитанът. Ернандо Писаро влизаше в залата с пистолет в ръка. Очите му бяха безумни и той въртеше глава насам-натам в търсене на идола, за който толкова отдавна копнееше.

В този сетен ужасяващ миг видях, че Ернандо се обръща към мен и ме поглежда право в очите.

Отчаяно газех в мрачните канали и полагах всички усилия да не изоставам от Ренко. Виковете на испанците отекваха в яките каменни стени на тунелите, по ъглите зад нас се проточваха дълги зловещи сенки.

Князът просто напредваше в мръсната вода, стиснал идола под мишница.

Двамата завивахме ту наляво, ту надясно през каменния лабиринт — обратно към речния изход, към свободата.

След известно време обаче забелязах, че се движим в грешна посока.

Ренко не се насочваше към реката.

— Къде отиваме? — извиках му аз.

— Просто ме следвай! — отвърна младежът.

Завих зад поредния ъгъл, точно когато факелът над главата ми беше избит от стойката си от изстрел на мускет. Обърнах се и видях шестима конквистадори с блестящи от светлината на факлите шлемове.

— Настигат ни! — извиках аз.

— Тогава тичай по-бързо!

Отново отекнаха мускети и почти ме оглушиха. Куршумите се забиха във влажните каменни стени наоколо.

В този момент Ренко скочи на страничния перваз и натисна с рамо една от каменните плочи на тавана — плоча, в чийто ъгъл бе изсечен същият загадъчен символ като преди, кръгът с вписано двойно „V“. Приближих се до него и му помогнах да отмести камъка нагоре. В отвора видях звездното нощно небе.

Ренко пръв се измъкна навън и аз незабавно го последвах. Озовахме се на някаква тясна улица, настлана с паваж. От двете ни страни се издигаха яки сиви стени.

Припряно понечих да избутам каменната плоча на мястото й, когато от дупката излетя куршум и едва не откъсна пръстите ми.

— Остави. Хайде, насам — каза князът и ме задърпа след себе си.

Докато тичахме по кривите улички на Куско, следвани по петите от войниците на Ернандо, стените от двете ни страни се сляха в сива мъгла. От време на време зървахме испански отряди, които се насочваха към укрепленията.

Видяхме също — срам ме е да го кажа — колове като онези извън градските стени. Те се издигаха на всички площади, ред след ред, и отгоре им бяха набучени ужасно обезобразени трупове на пленени индиански воини. Ръцете, главите и гениталиите им бяха отсечени.

От един от труповете висеше индиански лък. Ренко го взе наред с колчана, който лежеше на земята до кола, после пак се затича по лабиринта от улички. Аз просто го следвах и не смеех да го изпускам от очи.

След време обаче той рязко зави и влезе в някаква сграда, ниска, изключително яка каменна постройка. Всъщност толкова яка, че приличаше на крепост.

Минахме през няколко външни помещения, преди да се спуснем по каменно стълбище и да стигнем до много просторна подземна зала.