Матю Райли - Храмът на инките

С тези думи Ренко изчезна под водата. Поклатих глава и въпреки волята си, се потопих под повърхността.

Тишина.

Бойните песни и виковете на инките внезапно заглъхнаха.

Заплувах след Ренко към кръгла каменна тръба, вградена в подводната част на крепостната стена.

Беше ми трудно да се промъквам по този подводен цилиндричен тунел. И това като че ли продължи цяла вечност. Ала тъкмо когато ми се струваше, че дробовете ми ще се пръснат, видях края на тясната тръба и вълничките на повърхността и забързах нагоре.

Изплувах в нещо като подземен канал, осветен от факли, закачени на стените. Бях до кръста във вода. Отвсякъде ме заобикаляха влажни каменни стени. В мрака изчезваха квадратни каменни тунели. Миришеше на човешки изпражнения.

Ренко вече се отдалечаваше от мен към едно разклонение в тунелите. Аз припряно го последвах.

И ние продължихме през проходите. Наляво, после надясно, наляво и пак надясно по подземния лабиринт. Ренко нито веднъж не се обърка или усъмни — просто уверено и решително завиваше по всеки следващ тунел.

И изведнъж спря и погледна нагоре към каменния таван.

Аз застанах зад него. Не забелязвах никаква разлика между този тунел и другите, по които бяхме дошли.

И тогава кой знае защо князът се гмурна в зловонната вода. След няколко секунди отново изплува. В ръката си носеше камък, голям колкото човешки юмрук. Той излезе от канала, застана разкрачен на тесния страничен перваз и удари няколко пъти с камъка по долния край на една от каменните плочи, които образуваха тавана.

Чук-чук. Чук.

Ренко изчака малко, после повтори.

Чук-чук. Чук.

Това беше някакъв код. Той отстъпи назад във водата и двамата мълчаливо се загледахме във влажния каменен таван в очакване да се случи нещо.

Не се случваше нищо.

Продължихме да чакаме. Забелязах малък символ, изсечен в ъгъла на каменната плоча, по която бе почукал князът. Той представляваше кръг с вписано двойно „V“.

И тогава внезапно от отсрещната страна се разнесе приглушен тропот. Някой отговаряше на Ренко.

Той облекчено въздъхна, отново се изправи на перваза и почука с камъка. Този път кодът беше друг.

След няколко секунди голяма квадратна част от тавана със силно скърцане се плъзна настрани и разкри мрачно, напомнящо на пещера пространство.

Ренко незабавно излезе от водата и изчезна в отвора. Аз го последвах.

Озовах се в прекрасно помещение, огромна сводеста зала, пълна с великолепни златни изображения. Четирите й стени бяха от масивни каменни блокове, широки три метра и може би също толкова дебели. Не забелязах врата, освен един по-малък камък, висок само около метър и осемдесет, вграден в една от яките стени.

Това бе подземието на Кориканча.

Един-единствен запален факел осветяваше гигантската зала. Държеше го едър индиански воин. Други трима стояха зад него и втренчено ме гледаха.

В подземието обаче имаше още един човек. Възрастна жена, която обръщаше внимание само на Ренко.

Беше красива, със сива коса и набръчкана кожа. Предполагам, че на млади години трябва да е била поразителна хубавица. Носеше прости дрехи — бяла памучна роба и златна коронка с инкрустирани смарагди. И трябва да кажа, че в тези бели одежди приличаше на ангел, като жрица на някаква…

Бам!

Ненадейният екот ме накара да се обърна. Ренко също се обърна.

Бам!

Като че ли идваше от отсрещната страна. Някой блъскаше по каменната врата.

Вледених се от ужас.

Испанците.

Ернандо.

Опитваха се да влязат.

Жрицата каза нещо на Ренко — на кечуа. Той бързо й отговори, после посочи към мен.

Бам! Бам!

Старицата припряно се обърна към каменния пиедестал зад нея. Върху него се издигаше нещо, покрито с лилава тъкан, напомняща на коприна.

Жрицата го взе, без да сваля покривалото, и въпреки настойчивото блъскане по стените, тържествено го подаде на Ренко. Все още не виждах какво се крие под плата. Имаше големината и формата на човешка глава.

Князът почтително го пое.

Бам! Бам!

Защо се движеше толкова бавно, чудех се аз и очите ми шареха по разтърсващите се каменни стени около нас.

Когато взе тайнствения предмет, Ренко внимателно свали покривалото.

И тогава го видях.

И за миг не можех да направя нищо друго, освен да го зяпна.

Това беше най-красивият и в същото време най-страшният идол, който бях зървал.

Съвършено черен, издялан от изключително необикновен вид камък с квадратна форма. Ръбовете му бяха остри, обработката — груба. От сърцевината на скалата бе изваян свиреп ягуар с широко разтворена паст. Сякаш обезумял от ярост, звярът беше успял да отскубне главата си от самия камък.