Матю Райли - Храмът на инките

После тълпата пред нас ненадейно се раздели и аз се озовах пред един от входовете на гигантската каменна крепост. Там стоеше индианец, облечен във великолепни одежди. Той носеше ослепителен червен плащ, златна огърлица и възхитителна корона с инкрустирани скъпоценни камъни. Заобикаляше го свита от поне двадесет воини и прислужници.

Това беше Манко. Сапа инка.

Манко прегърна Ренко и двамата размениха няколко думи на кечуа, езикът на инките. По-късно Ренко ми ги преведе по следния начин:

— Братко — каза сапа инка. — Тревожехме се къде си. Чухме, че си пленен или още по-страшно, че си убит. А ти си единственият, който има право да влезе в подземието и да спаси…

— Да, братко, знам — отвърна Ренко. — Виж, нямаме време. Трябва още сега да вляза в града. Речният вход използван ли е вече?

— Не, не го използвахме, както ни каза, за да не разкрием съществуването му на златоядците.

— Добре. — Ренко се поколеба, преди да продължи. — Имам още един въпрос.

— Да?

— Басарио. Той в града ли е?

— Басарио ли? — намръщи се Манко. — Ами… не знам…

— Беше ли в града, когато го превзеха?

— Да.

— Къде?

— Ами, в селския затвор — отвърна сапа инка. — Където е от цяла година. Където му е мястото. Защо? За какво ти е злодей като Басарио?

Не се безпокой за това, братко. Защото ако не открия идола, няма да има никакво значение.

В този момент някъде зад нас се разнесе глъчка и двамата с Ренко се обърнахме.

Гледката изпълни сърцето ми с невъобразим ужас: колона от испански войници, не по-малко от триста на брой, блестящи в кованите си сребърни брони и характерни заострени шлемове, прииждаха в долината от северната порта и стреляха с мускетите си. Конете им бяха покрити с тежки сребърни плочки и испанските конници прорязваха широк път сред редиците на индианските воини.

Докато конквистадорите сечаха и тъпчеха инките, видях двамина, които познавах. Първият беше капитанът, Ернандо Писаро, брат на губернатора и извънредно жесток човек. Неговите характерни черни мустаци и неподдържана къдрава брада се забелязваха чак от мястото, на което стоях, на около четиристотин крачки от него.

Вторият конник бе личност, която не можех да гледам без страх. Сведох очи и после отново ги вдигнах. Ала най-ужасните ми опасения се потвърдиха.

Това беше Кастино.

Жестокият чанка, затворникът от „Сан Висенте“. Само че сега яздеше с неоковани ръце до Ернандо.

И тогава внезапно разбрах.

Кастино трябва да бе подслушвал разговорите ми с Ренко…

И водеше Ернандо към подземието на Кориканча.

Князът също се беше досетил. Той се обърна към брат си.

— Трябва да вървя. Веднага.

— Бързай, братко — отвърна Манко.

Ренко кимна на сапа инка и ми каза на испански:

— Хайде, трябва да побързаме.

Оставихме владетеля на инките и тръгнахме покрай южната градска стена, която беше най-далеч от Саксайхуаман. В това време видях, че Ернандо и неговите конници влизат през северната порта.

— Къде отиваме? — докато минавахме през разгневената тълпа, попитах аз.

— При долната река — само рече спътникът ми.

След известно време стигнахме реката, която течеше успоредно на южната градска стена. Погледнах нагоре и видях на укрепленията испански войници, въоръжени с мускети и мечове, очертани на фона на оранжевата светлина на огньовете, които горяха зад тях.

Ренко решително крачеше към брега и за моя огромна изненада навлезе във водата, както си беше облечен.

— Почакай! — извиках аз. — Къде отиваш?

— Там долу — посочи към реката той.

— Но аз… не мога. Не мога да дойда с теб.

Князът здраво ме хвана за ръка.

— Приятелю Алберто, от душа ти благодаря за онова, което направи. Признателен съм ти, че рискува, за да ми помогнеш да изпълня задачата си. Но сега трябва да бързам, ако искам да успея. Ела с мен, Алберто. Остани с мен. Изпълни задачата заедно с мен. Погледни онези хора. Докато си с мен, ти си герой за тях. Но ако останеш сам, ще си просто поредният златоядец, който трябва да бъде убит. Аз трябва да вървя, не мога да те пазя. Ако останеш тук, няма да съм в състояние да ти помогна. Ела с мен, Алберто. Рискувай, за да останеш жив.

Погледнах войните зад мен. Макар и със своите примитивни тояги, те изглеждаха разярени и опасни. Недалеч зърнах кол с набучена глава на испански войник, широко зяпнал в трагикомична прозявка.

— Май че ще дойда с теб — реших аз, обърнах се и нагазих до кръста.

— Добре тогава. Дълбоко си поеми дъх и ме последвай.