Матю Райли - Храмът на инките

Вдигнах поглед тъкмо навреме, за да видя, че Ренко се навежда към мен.

— Хайде! — каза той, хвана ме за ръка и ме задърпа.

Изправих се и зърнах Басарио до отсрещния изход.

Наоколо гърмяха мускети и куршумите хвърляха яркооранжеви искри, когато рикошираха от каменния мост под нас.

В този момент случаен изстрел преряза едно от въжетата, които държаха квадратния блок.

Камъкът започна да се спуска надолу.

Басарио ужасено вдигна очи нагоре, после отново погледна Ренко.

— Не — ахна князът.

Вратата — на четиридесет крачки от нас, единственият изход от подземния зандан — се затваряше!

Прецених разстоянието и изчислих скоростта, с която камъкът се спускаше над квадратния отвор.

Нямаше шанс да успеем.

Изходът бе прекалено далеч, каменният блок се спускаше прекалено бързо. След секунди щяхме да сме затворени в подземието, хванати в капан и оставени на милостта на моите кръвожадни съотечественици, които точно в този момент тичаха по мрежата от мостове зад нас и стреляха с мускетите си.

Вече нищо не можеше да ни спаси.

Ренко очевидно не смяташе така.

Въпреки приближаващите войници, младият княз бързо се озърна наоколо и забеляза островръхия шлем на испанеца, който беше паднал в ямата под мен.

Той се хвърли към него, вдигна го и го хвърли странично към бързо затварящата се врата.

Въртейки се около оста си, шлемът се плъзна по мръсния под. Острият му връх хвърляше сребристи отблясъци под светлината на факлите.

Каменният блок продължаваше да се спуска, като стържеше по ръбовете на вратата.

Един метър.

Половин метър.

Тридесет сантиметра.

В този миг шлемът стигна до прага, вклини се между пода и камъка и го спря! Сега тънката плоча висеше на тридесет сантиметра над пода, опряна в острия стоманен ръб!

Смаяно погледнах Ренко.

— Как го направи? — попитах аз.

— Няма значение — отвърна князът. — Да вървим!

Едновременно се затичахме по моста и пресякохме откритото пространство до изхода, където ни чакаш§ Басарио. Разсеяно се зачудих защо престъпникът просто не е избягал, докато Ренко ме спасяваше. Може би смяташе, че с княза има по-голям шанс да оцелее. Или пък имаше друга причина…

Навсякъде в залата кънтяха изстрели от мускети. В същото време Ренко легна по гръб и се измъкна с краката напред през тясната пролука под каменната плоча. Аз го последвах, макар и не толкова грациозно. Тромаво се заизвивах навън. Озовах се в тунел с каменни стени.

Още не се бях изправил, когато младият ми спътник изрита шлема изпод каменния блок и плочата с грохот затвори изхода.

Въздъхнах.

Бяхме в безопасност. Засега.

— Хайде, трябва да побързаме — каза Ренко. — Време е да се сбогуваме с този окаян град.

Отново по лабиринта от улички. Тичахме с всички сили.

Водеше Ренко, следван от Басарио. Аз бях последен. По някое време се натъкнахме на купчина испански оръжия. Престъпникът си избра лък и колчан със стрели, князът взе груба кожена чанта, в която прибра идола, и меч. Аз от своя страна грабнах дълга лъскава сабя. Защото, макар и смирен монах, вашият покорен слуга произхожда от род, дал едни от най-добите фехтувачи в цяла Европа.

— Насам — каза Ренко и се затича нагоре по каменно стълбище.

Излязохме на покрива. Князът запрескача ниските междинни стени и празните пространства между сградите.

Двамата с Басарио го следвахме, докато накрая Ренко падна на земята. Гърдите му тежко се надигаха и спускаха.

Той погледна над стеничката, зад която се бе скрил. Аз направих същото. И ето какво видях.

Голям павиран площад, на който се бяха събрали около двадесет и пет испански войници. Имаше и много коне.

Някои от тях бяха свободни, други — впрегнати в каруци и фургони.

От отсрещната страна на площада се издигаше висока дървена порта, вградена във външната крепостна стена. Тя обаче не беше направена от инките, а представляваше грозна добавка, приспособена към каменния вход след завладяването на града от моите съотечественици.

Точно пред нея имаше талига с два коня, обърната към вътрешността на града. Върху нея бе качен голям топ, насочен в срещуположната посока.

По-близо до нас, точно под сградата, на чийто покрив се намирахме, стояха тридесетина окаяни индиански пленници. През стоманените окови на китките им минаваше дълго черно въже.

— Какво ще правим сега? — тревожно попитах Ренко.

— Ще напуснем Куско.

— Как?

— Оттам — посочи към дървената порта той.