Матю Райли - Храмът на инките

— Ами каналът? — Това ми се струваше най-очевидният път за бягство.

— Крадците никога не използват два пъти един и същи вход — отвърна Басарио. — Поне докато не го разкрият. Нали така, княже?

Точно така — потвърди Ренко.

Обърнах се към престъпника Басарио. Всъщност той беше доста красив мъж, въпреки мръсния си вид. Очите му блестяха и той широко се усмихваше — усмивка на човек, доволен, че участва в приключение. Не можех да кажа, че споделям радостта му.

Ренко свали колчана от рамото си и отдели онези стрели, чиито върхове бяха увити в плат.

— Добре — каза той, огледа се наоколо и видя запален факел на една недалечна стена. — Отлично.

— Какво ще правиш? — попитах аз.

Князът сякаш не ме чу. Погледът му бе отправен към три безстопанствени коня в отсрещния край на площада.

— Ренко — настойчиво казах аз, — какво си намислил?

В този момент той се обърна към мен и на устните му плъзна крива усмивка.

Излязох на площада, скръстил ръце под мокрото си монашеско наметало, с ниско спусната над очите качулка.

Докато пресичах откритото пространство, нито веднъж не вдигнах глава и бързо отстъпвах настрани, когато покрай мен минаваха групи войници, за да не привлека нечие внимание.

Според Ренко съотечествениците ми на площада още не знаеха, че един преминал на вражеската страна испански монах помага на индианските бегълци. Стига да не забележеха подгизналите ми дрехи, може би щях да успея да се добера до трите безстопанствени коня и да ги отведа на близка уличка, където щяха да ме чакат князът и Басарио.

Ала първо се налагаше да освободя пътя до портата, което означаваше да преместя талигата с топа. Тази задача щеше да е по-трудна. Трябваше „неволно“ да подплаша двата коня. За тази цел носех в ръкава си една от острите стрели на Ренко, готов — да ми прости Бог — да ръгна едно от бедните създания, докато минавам покрай тях.

Бавно пресякох площада, като внимавах да не срещна нечий поглед.

Както и в другите части на града, навсякъде по площада имаше колове с набучени глави. Кръвта им още не бе засъхнала и се стичаше по земята. Изпълваше ме ужасен страх — такава щеше да е и моята участ, ако не успеех скоро да избягам от Куско.

Наближих портата и талигата пред нея. Видях конете и здраво стиснах стрелата в ръкава си. Още две крачки и…

— Хей! Ти! — някъде иззад мен се разнесе груб глас.

Замръзнах. Но не се озърнах.

Пред мен се появи едър войник с голямо шкембе и пресече пътя ми към двата коня.

— Какво правиш тук? — строго попита той.

— Съжалявам, ужасно съжалявам… — запелтечих аз. Бях хванат в капан в града и…

— Връщай се в квартирата си. Тук е опасно. В града има индианци. Според нас търсят идола на капитана.

Не можех да повярвам. Бях толкова близо до целта си, а сега трябваше да се върна! Неохотно понечих да си тръгна, когато внезапно на рамото ми се стовари тежка ръка.

— Я почакай, монахо… — започна войникът, ала замълча, усетил, че наметалото ми е мокро. — По дяволите…

В този момент силно свистене разсече въздуха край мен и в носа на испанеца се заби стрела. Шурна струя кръв, която оплиска цялото ми лице.

Войникът се строполи като камък. Другите на площада го видяха и се заоглеждаха наоколо в търсене на врага.

Изведнъж отново се разнесе свистене и този път от един от мрачните покриви полетя пламтяща стрела, която улучи дървената порта.

Испанците с викове откриха огън по скрития стрелец.

Аз обаче гледах в съвсем друга посока.

Гледах топа върху талигата или по-точно фитила, който стърчеше от задната му част.

Фитилът гореше.

Пламтящата стрела — тогава не го знаех, но сега разбирам, че я е изстрелял Басарио — бе толкова точно насочена, че беше запалила фитила на топа!

Не чаках да видя какво ще се случи. Просто с всички сили се втурнах към трите безстопанствени коня. Тъкмо бях стигнал до тях и топът изгърмя.

Никога през живота си не бях чувал такъв грохот. Чудовищен тътен, който разтърси земята под краката ми.

От дулото изригна облак дим и голямата дървена порта се строши като вейка. Когато въздухът се проясни, в долната й половина зееше триметрова дупка.

Впрегнатите в талигата коне се подплашиха, изправиха се на задните си крака и препуснаха по улиците на Куско, откривайки пътя към свободата.

Трите коня, които трябваше да хвана, също се изправиха на задни крака и единият успя да избяга, но другите два бързо се успокоиха, докато аз здраво ги държах за юздите.