Матю Райли - Храмът на инките

Те прекосиха храсталаците и излязоха на широко открито пространство, нещо като селски площад.

В северния му край имаше бамбукова клетка, четирите ъгли на която бяха дебели дървесни дънери. В стената на рова зад нея беше изкопана голяма яма, широка около десет и дълбока пет метра. Врата от кръстосани бамбукови пръти отделяше ямата от самия ров.

Вниманието им обаче привлече нещо точно в средата на площада.

Нещо като светилище, издълбано в гигантски дънер.

В многобройните му ниши Рейс видя гледка, която го порази — златна корона с инкрустирани сапфири, сребърни и златни статуи на инки, различни каменни идоли и един огромен рубин, не по-малък от човешки юмрук.

Дори в полумрака светилището сияеше, съкровищата му блестяха на лунната светлина. От околните дървета гъсти листа го обграждаха като завеси в театър.

В сърцевината на дървото беше издълбана най-голямата ниша. Покриваше я малка завеса. Това очевидно представляваше центърът на целия олтар.

Наш се насочи право натам. Рейс знаеше какво си мисли полковникът. Той рязко дръпна завесата.

И го видя. Уилям ахна.

Това бе идолът.

Истинският идол.

Духът на народа.

Странно, първото, което го порази, бе мисълта, че Басарио е направил блестящо копие. Ала колкото и усилия да беше положил, той не бе успял да възпроизведе атмосферата, която заобикаляше оригинала.

Свирепата глава на звяра всяваше ужас. Лъскавината на черния тириев камък с пълзящите по повърхността му лилави жилки предизвикваше почуда. Целият идол вдъхваше благоговение.

Хипнотизиран, Наш протегна ръце да го вземе. И точно в този момент до главата му се появи остър, каменен връх на стрела.

Лъка държеше разгневен наглед туземец, изскочил от гъсталака вдясно от светилището.

Ван Люън тъкмо понечи да вдигне автомата си, когато гората наоколо оживя и от нея излязоха не по-малко от петдесет индианци.

Почти всички бяха въоръжени с лъкове и стрели и се целеха в Рейс и неговите спътници.

Ван Люън все още държеше автомата си готов за стрелба. Но не и Дъги. Младият войник се беше вцепенил на няколко метра от него.

Представляваха странна картина. Сержантът, въоръжен с автомат, с който можеше за миг да убие двадесет души, изправен срещу петдесетина туземци с лъкове и стрели.

Бяха прекалено много, помисли си Рейс. Даже Ван Люън да успееше да изстреля няколко откоса, това нямаше да е достатъчно. Местните щяха да избият всички им.

— Ван Люън — каза той. — Недей…

— Сержант Ван Люън — обади се откъм олтара Наш. — Остави оръжието.

Едрият командос се подчини. Туземците мигновено се приближиха и взеха автоматите и пистолетите на американците.

Напред пристъпи възрастен мъж с дълга сива брада и набръчкана матова кожа. Той не носеше лък. Изглежда бе вождът на това племе.

До него застана друг човек и в момента, в който го видя, Рейс смаяно запремигва с клепачи.

Той не беше местен, а латиноамериканец. Имаше силно загоряла от слънцето кожа и по облекло не се различаваше от индианците. Ала дори щедрите количества ритуална боя по лицето и гърдите му не можеха да скрият чертите на градския човек.

Докато гледаше Наш — застанал пред светилището като хванат на местопрестъплението крадец — вождът изръмжа няколко думи на родния си език.

Латиноамериканецът напрегнато го изслуша и после го посъветва нещо.

— Хмм — изсумтя вождът.

Рейс стоеше до Рене. Двамата бяха заобиколени от петима индианци с лъкове в ръце.

В този момент един от туземците пристъпи напред и любопитно докосна Уилям по бузата, сякаш проверяваше дали бялата му кожа е истинска.

Рейс рязко се отдръпна назад.

Индианецът нададе удивено възклицание, което накара всички да се обърнат към тях. Той припряно отиде при вожда, като викаше:

— Румая! Румая!

Следван от съветника си, вождът веднага се приближи до Рейс, застана пред него и студено го погледна, а индианецът, който го бе докоснал по лицето, посочи към лявото му око и повтори:

— Румая. Румая.

Вождът хвана Уилям за брадичката и я завъртя надясно.

Рейс не оказа съпротива.

Възрастният туземец мълчаливо впери поглед в триъгълната бенка под лявото му око. После облиза показалец и започна да я търка, като че ли искаше да провери дали не е нарисувана.

— Румая… — ахна той.

Вождът се обърна към латиноамериканеца и каза нещо на кечуа. Съветникът тихо и почтително му отговори. Старецът поклати глава и подчертано посочи към квадратната яма, изкопана в стената на рова.