Матю Райли - Храмът на инките

„Господи, колко са огромни!“ — помисли си Уилям, докато вървяха към крайречната пътека.

Предишния път ги бе видял през прозорците на джипа, но сега, сега, когато бяха навсякъде около него и нямаше нито прозорци, нито врати, те му се струваха двойно по-големи. Чуваше дишането им. Беше точно както го описваше Алберто Сантяго — дълбоко гърлено пръхтене като на кон. Дишане на невероятно силно животно.

— Защо просто не ги застреляме? — прошепна Коупланд.

— Аз не бих го направил — отвърна Ван Люън. — В момента отвращението им от маймунската урина е по-силно от желанието им да ни убият. Ако открием огън по тях, най-вероятно ще надделее инстинктът им за самосъхранение.

Минаха по крайречната пътека и влязоха в скалната цепнатина. Рапите продължаваха да ги следват от разстояние.

Стигнаха до дъното на кратера и видяха плиткото езеро, скалната кула и невероятно високия водопад, който се изливаше в югозападния край на каньона.

За пръв път не валеше и кръглата луна къпеше всичко в някаква тайнствена синкава светлина.

Водени от Ван Люън, те се заизкачваха по спиралата.

Рапите вървяха след тях. С черните си глави и високи остри уши, те приличаха на дяволи, излизащи от самия ад, готови да повлекат със себе си Рейс и спътниците му в земните глъбини, ако някой от тях направи дори само една грешна стъпка. Ала отблъсквани от миризмата на маймунската урина, те се движеха на разстояние.

Накрая групата стигна до двете подпори, които някога бяха носили въжения мост.

Самият мост беше прилепнал към стената на кулата от отсрещната страна на бездната — точно там където го бяха оставили нацистите.

Рейс погледна към върха на кулата. Нямаше и следа от Бъз Кокрън.

Ван Люън ги поведе още по-нагоре към ръба на кратера.

Трябваше да минат зад тесния водопад, след което да се изкатерят по стръмната пътека.

Уилям погледна на запад. Пред него се извисяваха величествените върхове на Андите, тъмни триъгълни силуети, очертани на фона на нощното небе. Наляво тежеше малката река, която подхранваше водопада.

Тясна разкаляна пътека потъваше в гъсталаците край реката.

Но вниманието му привлякоха два дървени кола, забити в пръстта от двете страни на пътеката.

И на коловете бяха набучени черепи.

По гърба на Рейс полазиха тръпки, когато насочи монтираното под цевта на пушката си фенерче към единия от черепите.

Изглеждаше ужасно — ефект, подсилен от кръвта и — парчетата разлагаща се плът, които висяха от него. Освен това имаше странна форма — определено не беше човешки. Черепите бяха издължени, с остри кучешки зъби, — обърнати нагоре триъгълни ноздри и големи очни кухини.

Рейс мъчително преглътна.

Това бяха котешки черепи.

Черепи на рапа.

— Примитивен знак „Влизането забранено“ — загледан в тях, каза Краус.

— Аз не смятам, че са сложени заради хората — възрази Габи Лопес. — Те са залети с маймунска урина. Предназначени са да отблъскват котките.

Ван Люън мина покрай черепите и навлезе в гъсталака. Като си светеха с фенерчетата, Уилям и другите го последваха.

След тридесетина метра сержантът и Рейс видяха широк ров, много приличащ на онзи около Вилкафор.

Този обаче не бе пресъхнал, а беше пълен с вода, която стигаше на около пет метра под ръба му. И вътре плуваше семейство огромни каймани.

— Страхотно — каза Рейс. — Пак каймани.

— Може би друг защитен механизъм? — предположи Рене.

— Кайманите са единствените животни в този район, които евентуално биха могли да победят рапите — отвърна Краус. — Примитивните племена нямат пушки и алармени системи, затова търсят други методи да държат враговете си на разстояние.

Зад рова Рейс видя ниски храсти и няколко сламени колиби, сгушени под високи дървета.

Село.

Храсталаците между рова и селото придаваха на колибите странен, почти тайнствен вид. Няколко факли, закрепени на високи колове, обливаха района с оранжева светлина. Иначе наоколо не се забелязваше жива душа.

Изпращя съчка.

Рейс се обърна и видя глутницата рапи, застанали на калната пътека на десетина метра зад тях. Някак си бяха успели да минат покрай смърдящите на маймунска урина черепи и сега стояха на известно разстояние — наблюдаваха и чакаха.

На отсрещния бряг на рова имаше тесен дървен мост. Също както при моста на скалната кула, за единия му край беше завързано въже, което минаваше над рова и бе увито на кол, забит в земята недалеч от Уилям.

Ван Люън и Дъги изтеглиха моста над рова и когато групата пресече оттатък, отново го върнаха в предишното положение, за да не могат рапите да ги последват.