Матю Райли - Храмът на инките

Той се врътна на пети и извика някаква заповед на хората си.

Индианците бързо наблъскаха всички освен Рейс в бамбуковата клетка между дърветата.

После забутаха Уилям към ямата до рова.

Латиноамериканецът закрачи до него.

— Здравейте — каза на английски със силен акцент той и с това изненада Рейс.

— Здрасти. Хм, бихте ли ми обяснили какво става тук?

— Тези хора са преки потомци на инките. Те видяха, че имате Слънчевия знак — бенката под лявото ви око. И си мислят, че е възможно да сте техният завърнал се спасител, когото наричат Избраника. Но за да се уверят, първо ще ви подложат на изпитание.

— И какво точно ще е изпитанието?

— Ще ви вкарат в ямата, ще отворят вратата, която я отделя от рова, и ще пуснат вътре един от кайманите. После ще чакат да видят кой ще оцелее — вие или кайманът. Разбирате ли, според тяхното пророчество…

— Знам — прекъсна го Рейс. — Чел съм го. Според пророчеството Избраникът ще носи Слънчевия знак, ще може да се бие с големи гущери и ще спаси техния дух.

Мъжът подозрително го погледна.

— Антрополог ли сте?

— Лингвист. Чел съм Ръкописа на Сантяго.

Латиноамериканецът се намръщи.

— Духа на народа ли сте дошли да търсите?

— Не аз. Те — отвърна Рейс и кимна към Наш и другите в бамбуковата клетка.

— Но защо? Той не струва нищо за белите…

— Издялан е от метеорит — поясни Уилям. — И те са открили, че този метеорит е от много особен вид скала.

— О — рече мъжът.

— А вие кой сте? — попита Рейс.

— А, да, извинете ме, съвсем забравих да се представя. — Човекът поизправи гръб. — Аз съм доктор Мигел Морос Маркес. Антрополог от Перуанския университет. От девет години живея при това племе.

След минута блъснаха Рейс по тясна стръмна пътека, която се спускаше надолу.

От двете й страни се издигаха високи пръстени стени. Тя свършваше при малка дървена врата, която водеше към ямата. Двама индианци я вдигнаха и Уилям колебливо влезе в дупката, граничеща с гъмжащия от каймани ров.

Ямата имаше приблизително квадратна форма и беше много голяма — стотина квадратни метра. Външната й стена представляваше огромна врата от кръстосани бамбукови стволове. През нея се виждаха мътните вълни в рова.

На дъното й имаше застояла черна вода, която стигаше до коленете на Рейс. Поне на мястото, на което стоеше в момента. Нямаше откъде да знае колко е дълбоко в другите краища на дупката.

„Е, това е нещо ново, Уил. По дяволите, какво си направил, че да попаднеш в това положение?“

Неколцина индианци, застанали на ръба на ямата, повдигнаха малка вратичка в бамбуковата стена — врата във вратата.

Последва тишина.

Туземците се събраха наоколо и зачакаха появата на един от кайманите.

Рейс пребърка джобовете си за някакво оръжие, което да може да използва. Все още носеше дънките си, тениската и бронираната жилетка, която му бе дал в мината Ули, и разбира се, очилата и бейзболната си шапка.

Ала нямаше никакво оръжие — освен закачената на колана му кука.

Той я свали. За нея беше завързано въже и в момента челюстите й бяха затворени.

Уилям се замисли. Навярно с нейна помощ можеше да се измъкне от ямата…

И тогава през отвора в бамбуковата стена се плъзна нещо много голямо.

Рейс се вцепени.

Макар че три четвърти от тялото му трябва да бе под водата, животното изглеждаше гигантско.

Над повърхността бяха ноздрите, очите и заобления брониран гръб. Дългата опашка лениво се мяташе насам-натам и бавно го тласкаше напред.

Огромен кайман.

Дълъг поне пет и половина метра.

Когато влечугото изцяло влезе в ямата, индианците затвориха бамбуковата врата.

Сега бяха само Рейс и кайманът.

Един срещу друг.

Мили боже…

Като газеше във водата, Рейс заотстъпва странично съм ъгъла на квадратната яма.

Кайманът не помръдваше.

Огромното създание сякаш изобщо не забелязваше присъствието му.

Сърцето на Уилям бясно се разтуптя.

Кайманът внезапно се раздвижи.

Ала не се хвърли напред. Не нападна Рейс. Просто бавно и зловещо потъна под мътната повърхност.

Очите на Уил мигновено се разшириха.

Мамка му.

Влечугото бе изчезнало под водата! Не можеше да го види. Всъщност на слабата синкава лунна светлина и мъждукащите оранжеви отблясъци на индианските факли той не различаваше нищо друго, освен вълничките по повърхността.

Тишина.

Вълничките се плискаха в стените на ямата.

Цялото му тяло се напрегна в очакване да се появи кайманът. Рейс стисна куката в ръка като тояга.