Матю Райли - Храмът на инките

— А, разбирам… — внезапно се обади застаналият най-отзад Дъги. Очевидно другите не схващаха.

— Като използваме обикновена тригонометрия — продължи Рейс, — ако знаем един от ъглите на правоъгълен триъгълник и дължината на една от страните му, можем да определим дължината на другите две страни с помощта на синуси, косинуси и тангенси.

Какво беше правилото? Синусът на един ъгъл е равен на дължината на страната, противоположна на ъгъла, разделена на хипотенузата. Косинусът е равен на дължината на страната, съседна на ъгъла, разделена на хипотенузата.

В нашия пример тук, за да намерим „х“ — разстоянието от нас до храма — ще използваме косинус от трийсет градуса.

Рейс написа:

cos30°=632/x

— Следователно — каза той:

x=632/cos30°

Уилям натисна няколко клавиша на калкулатора.

— Според този калкулатор, косинус от тридесет градуса е нула цяло осемстотин шейсет и шест. Следователно „X“ е равно на шестстотин трийсет и две делено на нула цяло осемстотин шейсет и шест. И това прави… седемстотин двайсет и девет.

Той поправи скицата. Лорън удивено го наблюдаваше. Рене просто го гледаше със сияещо лице.

— Някой забелязва ли някакъв проблем тук? — попита Рейс.

Всички мълчаха.

Той за последен път поправи скицата си и я завърши е енергичен „X“.

— Сгрешили сме — каза Уилям. — Решихме, че храмът е на седемстотин деветдесет и три метра от селото и че следователно идолът е вътре. Предположението беше логично, но грешно. Истинският идол изобщо не е в храма. А някъде на платото.

— Но къде? — попита Наш.

— Предполагам, че е в селото на местното племе, направило въжения мост — същото племе, което нападна нашите немски приятели, преди да успеят да отворят портала на храма.

— Ами ръкописът? — каза полковникът. — Нали Сантяго пишел, че и двата идола са в храма?

— В ръкописа не се казва всичко — отвърна Рейс. — Мисля, че Алберто Сантяго просто не е искал никой да разбере къде е идолът.

Той повдигна листа със скицата.

— Ето къде се намира идолът. Според вашия скенер и обикновената математика.

Наш замислено прехапа устни.

— Добре — накрая каза той. — Да вървим да го вземем.

Двете маймуни, хванати край реката, с радост — или може би с гняв — ги снабдиха с обилно количество урина. Приматите бяха облели с нея найлоновите торбички, с които Уилям бе покрил дъното на сандъците.

Маймунската урина смърдеше. Острата й отвратителна миризма на амоняк изпълни вътрешността на цитаделата. Нищо чудно, че рапите не можеха да я понасят, помисли си Рейс, докато заедно с другите се мажеше с топлата зловонна течност.

Когато свършиха, Ван Люън раздаде оръжията. Тъй като бяха единствените зелени барети — Бъз Кокрън все още се намираше на върха на скалната кула — двамата с Дъги взеха нацистките G–11. Наш, Рейс и Рене получиха пушки М–16 с изстрелващи се куки.

Уилям, който все още носеше черната нацистка бронирана жилетка и синята си бейзболна шапка, закачи куката на колана си.

Командосите дадоха на Коупланд и Лорън полуавтоматични пистолети „Зиг-Зауър“ Р228. Краус и Лопес останаха невъоръжени.

Когато всички се приготвиха, Ван Люън се качи в БТР-а, вмъкна се в задната част на бронираната машина и отвори люка.

Първо се появи дулото на автомата му.

После сержантът предпазливо надникна навън и огледа района. Очите му незабавно се разшириха.

Големият осемколесен бронетранспортьор беше обграден от рапи.

Опашките им се свиваха и разпускаха зад огромните им тела. Жълтите им очи се впиваха в него, безмилостни и: студени.

Ван Люън преброи дванадесет звяра, които просто стояха на улицата и го гледаха.

После внезапно най-близката котка изсумтя — усетила урината — и заотстъпва назад.

Една след друга рапите се отдалечиха от БТР-а и образуваха широк кръг около него.

Насочил оръжието си напред, сержантът излезе навън. Другите го последваха, включително Рейс.

Също като останалите той се движеше бавно, предпазливо, не откъсваше очи от котките и държеше показалеца си на спусъка.

Това наистина бе странно усещане. Хората, въоръжени с огнестрелно оръжие, котките — с естествената си агресивност. Въпреки автоматите, пушките и пистолетите, Рейс беше сигурен, че рапите спокойно могат да ги победят, ако посмеят да изстрелят дори само един куршум.

Ала котките не ги нападнаха.

Сякаш хората бяха защитени от някаква невидима стена — стена, до която зверовете отказваха да се приближат. Те просто следваха Рейс и спътниците му на безопасно разстояние.