Джеймс Купър - Следотърсача

— Ти сама знаеш какво бива да ми кажеш и какво не, Юнска роса, но се надявам, че ме обичаш достатъчно, за да ми кажеш всичко, което би трябвало да знам. Моят скъп вуйчо също е на острова, а ти навярно и към него изпитваш същите приятелски чувства, каквито изпитваш към мен. И ние няма да забравим какво си направила за нас, като се върнем в Осуиго.

— Може би няма върне, кой знае? — Юнска роса изрече тези думи със съмнение, както обикновено човек изказва някакво предположение, в което не е напълно сигурен, но не с насмешка или със заплаха.

— Никой освен Бог не знае какво ще се случи в бъдеще. Нашата съдба е в ръцете на Провидението. И аз съм сигурна, че ти си изпратена от Него да ни помогнеш.

Това вече надхвърляше разбиранията на Юнска роса и тя погледна учудено, но явно с желанието да й помогне.

— Блокхаус много добър — повтори индианката, когато изразът на недоумение изчезна от лицето й, като силно наблегна на двете последни думи.

— Да, това разбрах, Роса, и довечера ще спя там. Аз, разбира се, още сега ще разправя всичко на вуйчо.

Юнска роса трепна и погледна с безпокойство Мейбъл.

— Не, не, не, не! — заговори бързо тя с бъбривостта, придобита от общуването с канадските французи. — Не добро казва Солена вода. Той дълъг език — много говори. Мисли гора всичко вода, нищо не разбира. Каже Пронизваща стрела, Роса умре.

— Не си справедлива към вуйчо, той най-малко от всички е способен да те предаде.

— Ти не разбира. Солена вода само език, няма очи, няма уши, няма нос — само език, език, език.

Мейбъл не споделяше напълно това мнение, но разбра, че Кап не се ползва с доверието на младата индианка и че е безсмислено да настоява той да вземе участие в разговора им.

— Както виждам, смяташ, че знаеш всичко за нашето положение, Юнска роса — продължи Мейбъл. — Била ли си и друг път на този остров?

— Сега дошла.

— Откъде тогава си така сигурна, в това, което разказваш: баща ми, Следотърсача и Сладка вода може да са толкова наблизо, че ако реша да ги извикам, да чуят гласа ми?

— Всички заминали — заяви Юнска роса уверено, като в същото време се усмихна добродушно.

— Но ти не можеш да знаеш това, без да си обходила целия остров.

— Добри очи: видяла лодка и хора отплували, видяла кораб и Сладка вода.

— Значи отдавна си ни наблюдавала. Но тези, които останаха, не си могла да преброиш.

Юнска роса се засмя, разпери отново четири пръста, а после още два. Като посочи четирите си пръста, тя повтори „войници“, а после посочи останалите и добави Солена вода, интендант. Всичко това беше така вярно и точно, че Мейбъл сериозно започна да се колебае дали ще бъде благоразумно да пусне гостенката си да си отиде, без да е разузнала всичко подробно. Но мисълта да злоупотреби с доверието, което това кротко и предано същество беше проявило към нея, й стана изведнъж противна. В един миг тя почти беше решила да извика вуйчо си, но веднага отхвърли това свое намерение, считайки го недостойно за себе си и непочтено по отношение на индианката. Освен това беше уверена, че Юнска роса няма да каже нито дума повече, а ще се затвори в себе си и ще мълчи упорито, ако вземат да я принуждават да говори.

— И така, ти мислиш, Роса — продължи Мейбъл, след като всички тези мисли преминаха през главата й, че ще бъде най-добре за мен да се преместя в блокхауса.

— Добро място за скуоу. Блокхаус пази скалп. Дебело дърво.

— Говориш така уверено, Роса, сякаш си била вътре и си мерила стените му.

Юнска роса се усмихна с лукав израз на лицето, но не каза нищо.

— Знае ли някой друг освен теб как да намери този остров? Някой от ирокезите виждал ли го е?

Лицето на Юнска роса помръкна и тя предпазливо се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ги подслушва.

— Тусхарора навсякъде — Осуиго, тук, Фронтеняк, Мохоук — навсякъде. Ако види Роса, убие.

— А ние мислехме, че този остров не е известен на никого и че няма от какво да се боим, докато сме тук.

— Ирокези — само очи, много виждат.

— Само очите не са достатъчни, Роса. Това място е скрито отвсякъде и трудно можеш да го забележиш. И дори малцина от нашите хора знаят пътя към него.

— Един човек може каже, ингилиз, знае говори френски. Сърцето на, Мейбъл се сви. Всичките подозрения срещу Джаспър, които до този момент тя с презрение беше отхвърляла, изведнъж нахлуха в съзнанието й и усещането, което те предизвикаха, беше така болезнено, че за момент помисли, че ще припадне. След минута обаче успя да го превъзмогне и спомняйки си обещанието, което бе дала на баща си, закрачи напред-назад из стаята, като се мъчеше да си внуши, че предателството на Джаспър всъщност с нищо не я засяга, макар дълбоко в душата си страстно желаеше все още да вярва в неговата невинност.