Джеймс Купър - Следотърсача

— Говори не бързо — каза Роса, като отвърна на усмивката с усмивка и притисна мъничката ръка, която държеше в своите също малки, но загрубели от тежкия труд ръце, — говори не бързо, Роса не разбира!

Мейбъл повтори въпросите си, като се постара да овладее възбудените си чувства и успя да се изрази достатъчно ясно, та гостенката й да я разбере.

— Роса приятел — отвърна индианката.

— Вярвам ти, Роса, от все сърце ти вярвам, но каква връзка има това с твоето посещение?

— Приятел идва види приятел — отвърна Роса и се усмихна, гледайки Мейбъл открито в лицето.

— Трябва да има и друга причина, Роса, иначе не би посмяла да дойдеш тук сама. Ти си сама, нали, Роса?

— Роса и ти, никой друг. Роса дойде само, гребе кану.

— Аз се надявам… струва ми се, не, уверена съм, че е така. Ти няма да ми измениш, нали, Роса?

— Какво измениш?

— Да ме издадеш, да ме предадеш на французите… на ирокезите, на Пронизваща стрела.

Роса поклати отрицателно глава.

— Няма да продадеш скалпа ми?

Юнска роса обви с ръка стройната талия на Мейбъл и я притиска към себе си така нежно, че очите на нашата героиня се напълниха със сълзи. Тази ласка беше израз на толкова топлота и обич, че у младата и простодушна Мейбъл не остана и капка съмнение в искреността на индианката. Тя също я прегърна за миг, после я отстрани от себе си и като я загледа изпитателно в очите, продължи да я разпитва.

— Ако Роса има нещо да каже на своята приятелка, нека говори открито — каза тя. — Моите уши са отворени.

— Роса страхува, Пронизваща стрела убие нея.

— Но Пронизваща стрела никога няма да узнае. — Мейбъл се изчерви, като произнесе тези думи, защото изпита угризение, че подтиква една жена да бъде неискрена с мъжа си. — Бъди спокойна, Мейбъл няма да му каже.

— Той разбие глава на Роса е томахавка.

— Това не бива да стане, мила моя, аз по-скоро предпочитам да не ми кажеш нито дума повече, вместо да се излагаш на такава опасност.

— Блокхаус добро място спи и добро място живее.

— Ти искаш да кажеш, че ще спася живота си, ако се скрия в блокхауса, така ли. Роса? Но мила, Пронизваща стрела едва ли ще ти се разсърди, задето си ми казала това. Той не може да ми желае злото, тъй като никога е нищо не съм го обидила.

— Пронизваща стрела не желае зле хубава бледолика — отговори Роса, като обърна лицето си настрани, и макар гласът й да беше както преди ласкав и мек, в него прозвучаха нотки на тъга и безпокойство, когато добави: — Пронизваща стрела обича бледолика девойка.

Без сама да знае защо, Мейбъл поруменя и вродената й деликатност я накара за миг да престане да разпитва индианката. Но чутото до този момент бе събудило силни опасения у нея, тя трябваше на всяка цена да узнае повече, затова подхвана отново разпита си.

— Пронизваща стрела няма причина нито да ме обича, нито да ме мрази. Той не е ли с тебе?

— Мъж винаги с жена, тук — отвърна Роса и сложи ръка на сърцето си.

— Какво мило същество си ти! Но кажи ми, Юнска роса, кога трябва да се скрия в блокхауса — днес, тази сутрин, още сега ли?

— Блокхаус много добър; много добър за скуоу. Блокхаус пази скалп.

— Боя се, че те разбрах дори прекалено добре, Роса. Не желаеш ли да поговориш с баща ми?

— Него няма, заминал.

— Ти не можеш да знаеш това, Роса, както виждаш, островът е пълен с войници.

— Не пълен, заминали — Юнска роса показа на Мейбъл четирите си пръста, — тук само толкова войник.

— А Следотърсача, него не искаш ли да видиш? Той може да разговаря с тебе на ирокезкия език.

— Език отишъл с него — език него в уста — отвърна Юнска роса и се разсмя.

Имаше нещо тъй приятно и заразително в звънкия детски смях на индианката, че въпреки тревогата си, Мейбъл не се сдържа и също се разсмя.

— Както изглежда, знаеш или поне си мислиш, че знаеш всичко за нас, Роса. Но ако Следотърсача наистина е заминал, със Сладка вода можещ да поговориш френски. Ти познаваш Сладка вода, нали, да отида ли да го повикам да поговори с тебе?

— Сладка вода също заминал, само сърце тук, ето къде — каза Юнска роса, засмя се отново и като извърна глава встрани, сякаш от желание да не смути девойката, сложи ръката си на гърдите на Мейбъл.

Нашата героиня често беше слушала за изключителната наблюдателност на индианците, за удивителната им способност да забелязват всичко, без видимо да проявяват какъвто и да било интерес, но неочакваният обрат в разговора я свари съвсем неподготвена. От желание да го промени и в същото време да научи доколко голяма би могла да бъде в действителност опасността, надвиснала над главите им, тя стана от столчето и се отдалечи от индианката, надявайки се, че по този начин ще успее да научи нещо повече за това, което тъй много я интересуваше и ще избегне тъй силно смущаващите я намеци.