Джеймс Купър - Следотърсача

Знаеше, че дори обстоятелството, че е жена, не би могло да я предпази от куршума, ако я забележеше някой ирокез. Затова инстинктивно се дръпна и се скри доколкото можа зад листата, но погледът й остана прикован в отсрещния бряг в напразно очакване странната фигура да се появи отново. Вече се канеше да напусне наблюдателния си пост зад листата и да се върне бързо при вуйчо си, за да му съобщи подозренията си, когато изведнъж видя един клон от елша да се подава от храстите и да се размахва, както поне на нея и се стори, в знак на приятелство. За нашата героиня, незапозната с обичаите на пограничните войни, това беше крайно напрегнат и обезпокоителен момент, но тя все пак реши, че се налага на всяка цена да запази присъствие на духа и да действа спокойно и предпазливо.

Постоянните опасности, на които бяха изложени заселниците в пограничните райони на Америка, подтикваха жените към такива смели постъпки, на каквито те едва ли биха били способни при други обстоятелства. Мейбъл знаеше колко много обичаха колонистите да описват в своите разкази духа, мъжеството и твърдостта, проявявани от техните жени и сестри при подобни трудни положения. Споменът за тези разкази събуди у нея желанието да прилича на тези смели жени и тя реши, че тъкмо сега й се удава случай да покаже, че е достойна дъщеря на сержант Дънъм. Клонът според нея се размахваше от приятелска ръка, а не от неприятелска, затова след кратко колебание тя също отчупи една клонка, прикрепи я за един дълъг прът, провря я между храстите и замаха в отговор, като се мъчеше да подражава доколкото може на начина, по който размахваха клона от отсрещния бряг.

Този ням разговор продължи две или три минути, после Мейбъл забеляза, че храстите на отсрещния бряг се разтвориха и в пролуката се подаде човешка глава. Още от пръв поглед девойката разбра, че това е главата на индианец или по-точно казано, на индианка. Като се вгледа по-внимателно, успя да различи чертите на Юнска роса, жената на Пронизваща стрела. През времето, което бяха пътували заедно, тя беше спечелила симпатиите на Мейбъл с кротостта и добротата си и с благоговейната любов, която беше проявявала към мъжа си. Един-два пъти по време на пътуването девойката с неприятна изненада беше забелязала, че тускарорът проявява към нея повече внимание, отколкото бе необходимо, и тогава по лицето на Юнска роса се беше изписвало огорчение и тъга. Но тъй като Мейбъл със своята доброта и отзивчивост бе заличавала мъката, която неволно й беше причинила, индианката се беше привързала към нея и когато се бяха разделили, Мейбъл беше останала с впечатлението, че се е разделила с един приятел.

Трудно е да се опитваме да проследим по какви пътища човешкото сърце се изпълва с доверие към някого, а тъкмо такова чувство беше събудила младата индианка в гърдите на нашата героиня и тя, убедена, че подбудите за това необичайно посещение не са злонамерени и са за нейно добро, реши да влезе в преговори. Без да се колебае повече, тя се доказа иззад храстите и с радост видя, че Юнска роса доверчиво последва примера й и също излезе иззад прикритието си. Сега вече двете момичета — макар и омъжена, индианката беше дори по-млада от Мейбъл — открито си размениха приятелски поздрави. Мейбъл покани Юнска роса да се приближи, макар че самата тя не знаеше по какъв начин би могло да стане това. Юнска роса, без да се бави, показа, че за нея това не е никаква трудност — изчезна зад един храст, а след миг се появи в едно кану, чийто нос се подаде иззад храстите, докато корпусът му все още оставаше скрит в нещо подобно на малко заливче. Мейбъл вече се канеше отново да й даде знак да прекоси протока, който ги разделяше, когато изведнъж чу звучният глас на вуйчо си да я вика. Тя бързо даде знак с ръка на индианката да се скрие, а тя самата се провря през храстите и затича по полянката към мястото, откъдето идваше гласът. Всички бяха вече насядали около закуската и Кап едва беше сдържал вълчия си апетит, докато я извика. Мейбъл веднага съобрази, че това е най-благоприятният момент да проведе разговора, който желаеше, и като се извини, че още не се е приготвила за закуска, изтича обратно към храстите и отново даде знак на индианката.

Юнска роса веднага я разбра. С няколко безшумни замахвания на греблото лодката прекоси протока и се скри в храстите на острова, на който се намираше постът. В следващия миг Мейбъл хвана за ръка младата индианка и я поведе към своята колиба. За щастие тя беше така разположена, че оставаше напълно скрита от погледала насядалите около огъня хора и те двете влязоха в нея незабелязани. Мейбъл обясни набързо на гостенката си, доколкото можа, разбира се, че ще трябва да я остави сама за известно време и като я настани в своята стая и я убеди да не излиза оттам, преди тя да я е повикала, се върна при огъня и стараейки се да не издаде вълнението си, зае мястото си при останалите.