Джеймс Купър - Следотърсача

— Разбирам какво имаш предвид, Роса — най-после рече тя. — Искаш да ми дадеш да разбера, че някой ни е предал, като е казал на ирокезите къде и как може да намерят острова.

Юнска роса се засмя, военната хитрост в нейните очи беше по-скоро достойнство, отколкото престъпление. Предана на своето племе обаче, тя разкри само толкова, колкото изискваше случаят. Нейната цел беше да спаси Мейбъл и тя смяташе за излишно да се отклонява от същността, както е прието да казват адвокатите.

— Сега бледолика вече знае — добави тя, — блокхаус добър за момиче — мъже и войник за Роса няма значение.

— Но за мен има значение, Роса, тъй като един от тези мъже е мой вуйчо, когото аз обичам, а другите са мои съотечественици и приятели. Трябва да им кажа какво е станало.

— Тогава Роса умре — отвърна спокойно младата индианка, макар в гласа й да прозвуча тъга.

— Не, те няма да знаят, че ти си била тука. Само ще бъдат нащрек и тогава всички ще се скрием в блокхауса.

— Пронизваща стрела знае — вижда всичко и убие Роса, Роса дойде каже бледолика приятелка, не каже мъже. Всеки войник пази свой скалп. Роса жена, каже жена, не каже мъже.

Мейбъл много се опечали от изявлението на своята приятелка-индианка. Очевидно беше, че Роса на всяка цена държеше всичко казано от нея да остане между тях. Девойката не знаеше до каква степен индианците считаха запазването на тайна въпрос на чест, а главно се боеше с това да не навлече подозрение върху Роса и да подхвърли на опасност живота й. Всички тези съображения бързо минаха през съзнанието й и колкото повече размишляваше, толкова по-тежко и мъчително й ставаше. Юнска роса, както можеше да се заключи от израза й също не беше весела. Тя започна да прибира вещите си, които беше оставила настрани, за да хване ръката на Мейбъл с явното намерение да си върви. Да я задържи, Мейбъл вече изобщо не можеше и да мисли, а и да се раздели с нея по този начин, след като индианката се беше изложила на такава опасност, за да й помогне, се струваше некрасиво на честната и правдива девойка.

— Роса — възкликна тя сърдечно, като обви с ръце и притисна до себе си благородното и нежно същество, — ние с тебе сме приятелки. От мене няма защо да се страхуваш, защото никой няма да научи за твоето идване. Ако можеш само да ми дадеш някакъв знак, щом наближи опасността, някакъв знак, който да ми подскаже кога да отида в блокхауса и как да се погрижа за себе си.

Юнска роса се сиря да помисли, макар че явно бързаше да си отиде, после каза тихо:

— Донеси Роса гълъб.

— Гълъб ли? Но къде ще намеря гълъб да ти донеса?

— В колиба до тази — донеси стар, Роса отива кану.

— Струва ми се, че те разбрах, Роса, но не е ли по-добре да те заведа до храстите, да не би да те срещне някой войник?

— Ти излезе колиба и брои хора — един, два, три, четири, пет, шест. — Роса разпери шест пръста и се засмя. — Никой няма на път — добре, има един само — повикай него настрани. После пее и донесе гълъб.

Мейбъл се усмихна на находчивостта и съобразителността на индианката и се приготви да изпълни желанието й, но на вратата се спря и погледна умолително гостенката си.

— Да се надявам ли, че ще ми кажеш още нещо, Роса? — попита тя.

— Сега ти знае всичко, блокхаус добър. Гълъб каже, иначе Пронизваща стрела убие.

Последните думи бяха достатъчни. Мейбъл не можеше да настоява да получи повече сведения, след като самата Юнска роса й каза, че мъжът й ще я убие, ако разбере, че е разкрила тайната. Девойката отвори вратата, махна за сбогом на Роса и излезе от колибата. За да узнае къде се намира всеки от обитателите на острова, тя реши да се възползва от съвета, който й беше дала младата индианка. Вместо да се вглежда в лицата и дрехите им, за да ги разпознае, тя чисто и просто ги преброи: трима все още седяха около огъня, двама, бяха отишли при лодката — единият от тях беше Мюр. Шестият, нейният вуйчо, оправяше съвсем спокойно риболовните си принадлежности близо до огъня. Жената на войника тъкмо влизаше в колибата си и с това се изчерпваше цялата група. Мейбъл се престори, че е изпуснала нещо и тананикайки някаква мелодия, се върна обратно до хижата, наведе се, сякаш искаше да вземе някакъв предмет от земята, и после бързо се спусна към колибата, за която и беше споменала Юнска роса. Това беше една разнебитена постройка, която войниците от предишния отряд бяха превърнали в нещо като хамбар. Между другите неща вътре имаше и няколко дузини гълъби, които в момента се угощаваха от една купчина пшеница, донесена от някоя ограбена ферма на канадския бряг. Гълъбите запърхаха с криле и се разхвърчаха из колибата с такъв шум, сякаш забиха безброй барабани, но Мейбъл без голямо усилие успя да улови един от тях, скри го в дрехата си и забърза с плячката към своята колиба. Тя беше празна. Мейбъл само хвърли един поглед от вратата, без да влиза, и изтича към брега. Не беше трудно да стигне дотам незабелязана, защото дърветата и храстите я скриваха напълно. Намери Юнска роса в лодката, индианката взе гълъба, сложи го в една кошница, която сама бе изплела, и като повтори: „блокхаус — добър“, изкара лодката от храстите и я насочи по тесния пролив така безшумно, както беше и дошла. Мейбъл почака няколко минути с надежда, че като стигне до отсрещния бряг, Юнска роса ще й даде някакъв знак за сбогом и ще я увери в приятелските си чувства, но напразно. На близките острови цареше такава мъртва тишина, сякаш никой не беше нарушавал никога величествения покой и безмълвието на природата. Мейбъл не долови нито шумолене на листа, нито звуци, предвещаващи близката опасност, за която говореше Юнска роса.