Джеймс Купър - Следотърсача

Източната част на острова беше издадена напред и образуваше малък, покрит с гъста растителност нос; клоните на шубраците така плътно се преплитаха, че образуваха нещо като зелена стена и докато не опадаше шумата, през нея нищо не се виждаше. Близо до тесния провлак, който съединяваше това парче земя с останалата част на острова, беше построен малък блокхаус, за чиято здравина очевидно бяха положени доста грижи. Дебелите трупи, грижливо одялани и съединени тъй, че да не остане помежду им незащитено място, бяха сигурна преграда срещу куршумите. Вместо прозорци имаше бойници, вратата беше малка и масивна, а покривът беше направен от същите дебели трупи, от които бяха направени и стените, и беше старателно покрит с дървесна кора, за да не пропуска дъжд.

В приземния етаж както обикновено се съхраняваха снаряжението и провизиите. Там отрядът държеше всичките си запаси. Вторият етаж беше предназначен за жилище и за защитна крепост, а ниският тавански етаж беше разделен на две или три стаи, в които можеха да се сместят постелите на десет-петнадесет войници. Всичко беше устроено крайно просто, но затова пък достатъчно здраво, за да защити войниците от внезапно нападение. Постройката беше висока не повече от четиридесет фута и билото й се скриваше в короните на дърветата. Човек можеше да я види, само ако застанеше в средата на острова, но дори от тази страна за погледа бяха достъпни единствено горните бойници, защото приземният етаж на дървената кула беше потулен зад гъсти храсти.

Блокхаусът, предназначен главно за отбрана, беше нарочно построен близо до извора, бликащ от варовиковата скала, от която беше изграден островът, за да може отгоре да се спуска кофа и направо от извора да се черпи водата, необходима в случай на обсада. За да може това да става по-лесно и за да се предпазва приземният етаж от обстрел, горните два етажа се издаваха с няколко фута навън от долния, както обикновено се правят такива постройки, а отверстията, прорязани в дървения пояс, за да служат като бойници и люкове, бяха запълнени с дървени трупчета. Етажите бяха свързани помежду си с подвижни стълби. Ако добавим, че тези постройки служеха обикновено само за отбранителни крепости, в които войниците от гарнизоните или жителите на поселищата се укриваха в случай на нападение, читателят ще добие съвсем точна представа за устройството, което искаме да му опишем.

Но главното достойнство на острова от военна гледна точка беше неговото местоположение. Той лежеше сгушен между двадесет други острова и да го откриеш не беше много лесна работа. Човек можеше да мине с лодка съвсем близо де него, да го съзре през пролуките на дърветата и съвсем спокойно да допусне, че е само част от някой друг остров. Протоците около острова, който описваме, бяха така тесни, че трудно можеше да се каже къде свършва един остров и къде започва друг, дори да застанеш насред архипелага с определеното намерение да установиш именно това.

Малкото заливче, което Джаспър беше избрал за пристанище, отвсякъде беше закрито с храсти и съседни острови, така че веднъж дори самите моряци на „Вихър“, връщайки се от близките протоци, където бяха ходили на риболов, се лутаха в продължение на няколко часа, докато го намерят — с прибраните си платна кутерът тук действително много трудно можеше да се открие. С една дума, мястото беше крайно подходящо за целта, за която се използваше в момента, а преимуществата, дадени му от самата природа, бяха разумно допълнени, доколкото позволяваха средствата и възможностите на един форт, разположен в такъв отдалечен пограничен район.

Първият час след пристигането на „Вихър“ изтече в оживено суетене. Отрядът, който предстоеше да бъде сменен, не се беше отличил с никакви особени успехи. Войниците, угнетени от дългото усамотение, бързаха по-скоро да се върнат в Осуиго. Между сержант Дънъм и офицера, когото той идваше да смени, се състоя кратка церемония по предаването на поста и веднага след това последният побърза заедно с хората си да се качи на борда на „Вихър“ и Джаспър, който с удоволствие би прекарал остатъка от деня на острова, получи нареждане да отплава незабавно, за да използва попътния вятър, бързо да излезе от реката и да прекоси езерото.

На сбогуване поручик Мюр, Кап и сержантът имаха кратък поверителен разговор с офицера на заминаващия отряд, в който те му съобщиха за подозренията си относно верността на младия капитан. Офицерът обеща да прояви най-строга бдителност и се качи на борда. Не бяха изминали и три часа от пристигането на „Вихър“, и той отново беше на път.