Джеймс Купър - Следотърсача

Кап беше принуден да се съгласи, още повече че всички постъпки на Джаспър до този момент изцяло потвърждаваха искреността на младежа. Това, разбира се, не беше лесно за човек тъй чувствителен към „обстоятелствата“, който знаеше, че „Вихър“ се намира в опасна близост със стария и известен по цялата граница форт Фронтеняк. Островите може би не бяха точно хиляда на брой, но все пак бяха толкова много и тъй малки, че сметката лесно можеше да се обърка, макар от време на време да подминаваха и някой по-голям. Джаспър се беше отклонил от канала, който бихме могли да наречем „главен“, и сега кутерът лъкатушеше с помощта на силния попътен вятър и благоприятното течение през такива тесни проходи, че с мъка се побираше в тях и мачтите му едва не закачаха дърветата. После прекосяваше някое малко заливче и отново се скриваше сред храстите, дърветата и скалите. Водата беше така прозрачна, че не ставаше нужда да се спуска лотът, а еднаквата дълбочина правеше плаването напълно безопасно, макар Кап, привикнал с дълбочините на океана, да беше под непрекъснатия страх, че всеки миг ще заседнат.

— Вдигам ръце! Вдигам ръце, Следотърсачо! — възкликна най-после старият моряк, когато малкото корабче се измъкна благополучно от двадесетия пореден проход, през който така смело се промъкваха. — Това значи да пратиш по дяволите цялата мореплавателна наука заедно с всичките й закони и правила.

— Не, не, Солена вода, това е върхът на изкуството. Вие сам виждате, че Джаспър никога не се колебае, а като добро ловджийско куче бяга с високо вдигната глава, уповавайки се на своя нюх. Залагам живота си, че момчето ще ни отведе където трябва, и вече отдавна щеше да го е направил, ако още от началото му бяхме дали свобода.

— Нито лоцман, нито лот, нито маяк, нито…

— Следа! — прекъсна го Следотърсача. — И това за мене е най-загадъчното в пялата работа. По водата, както всеки знае, следи не остават, а Джаспър плава напред, сякаш вижда пред себе си отпечатъците от мокасините по листата така ясно, както ние виждаме слънцето на небето.

— Дявол да го вземе, та аз мисля, че той няма дори и компас!

— Готови за спускане на кливера! — извика Джаспър, отвръщайки само с усмивка на забележките на спътниците си. — Спускай… Рул надясно… още надясно… така… отпускай леко… отпускай… а сега скочи с въжето на земята… не, хвърли го… на брега има няколко души, те ще го хванат.

Всичко това беше извършено толкова бързо, че зрителите нямаха време да проследят отделните маневри, а „Вихър“ вече се беше обърнал срещу вятъра и гротът му плющеше. Едно последно завъртане на кормилото и корпусът му се долепи до образувания от самата природа скалист кей, където веднага го вързаха със здрави въжета за брега. С една дума, отрядът на 55-и полк беше стигнал местоназначението си, а войниците, очакващи смяната, го посрещнаха с обичайната в такива случаи радост.

Мейбъл с нескрито облекчение скочи на брега, а сержантът, който се чувстваше крайно измъчен от дългия престой на кутера, бързо я последва заедно с хората си. Постът, както за по-просто войниците от 55-и полк наричаха мястото, представляваше едно прелестно кътче, обещаващо приятна отмора на пътниците, прекарали дълго време затворени в тясното пространство на „Вихър“. Островите не бяха високи, но се издигнаха достатъчно над нивото на водата, затова климатът им беше здравословен и бяха добри за живеене. И всички до един в онова далечно време бяха покрити с гъста девствена гора. Островът, на който беше разположен постът, беше малък, всичко на всичко двадесет акра, и навярно векове преди времето, което ние описваме, някоя от природните стихии, бушуващи на тази пустош, беше унищожила част от дърветата, защото половината от площта му представляваше поляна, покрита с трева. По мнението на офицера, който беше избрал това място за военен пост, прозрачният извор, бликащ наблизо, отдавна привлякъл вниманието на индианците и те започнали да посещават мястото, отивайки на лов или риболов. По този начин попречили дърветата да израснат повторно и дивите треви завладели цялата поляна. Но каквато и да е била причината, в резултат на нея островът беше станал много по-красив от останалите, върху него сякаш лежеше печатът на цивилизацията, който липсваше тогава на този обширен район на страната.

Бреговете на острова бяха опасани с храсти, запазени грижливо от войниците, защото те служеха като естествено прикритие за хората и предметите, намиращи се зад тях. Скрити зад тези храсти и зад проснатите тук-там гъсталаци и малки горички, се издигаха шест-седем ниски колиби, които служеха за жилища на офицерите и войниците, а също и за склад на припаси, кухня, лазарет и прочие. Тези колиби бяха направени от трупи и бяха покрити с дървесна кора, но материалът за построяването им беше донесен отдалече, за да не би следите от сечта да привлекат нечие внимание. От няколко месеца вече в тях живееха хора и те бяха придобили дотолкова удобен вид, доколкото изобщо могат да бъдат удобни едни такива жилища.