Джеймс Купър - Следотърсача

— Сега сме откъм наветрената страна — с усмивка отвърна Джаспър — но би трябвало да се съгласите, мастър Кап, че силното подводно течение понякога помага на котвата. И именно на него дължим сега живота си.

— Френски дивотии — избоботи Кап, без да се смущава, че Джаспър може да го чуе. — Дай ми на мен едно честно, открито англо-американско течение, дето можеш да го видиш от борда на кораба, ако изобщо е нужно да има течение, а не такова като това, дето се крие под водата, че нито можеш да го видиш, нито да го почувстваш. И ако трябва да си говорим открито, нашето неотдавнашно спасение не беше нищо друго освен един предварително замислен трик.

— Но сега поне ще имаме чудесна възможност да огледаме неприятелския пост на Ниагара, братко Кап, защото ми се струва, че това насреща е именно той — намеси се сержантът. — Ще трябва здравата да си отваряме очите и в същото време да не забравяме, че се намираме почти под самия нос на неприятеля.

Този съвет на сержанта се оказа излишен, защото всички бяха достатъчно любопитни да видят това населено с хора местенце, скрито сред величавата пустинна природа, за да става нужда от подканяне. Вихърът задуха по-силно и понесе кутера с още по-голяма скорост, а когато наближиха реката, Джаспър завъртя кормилото и насочи кораба почти към самото устие на големия пролив, който тук наричат „река“. Поривите на вятъра донасяха през откритите места на брега глух далечен тътен, който наподобяваше басовите звуци на гигантски орган, и от време на време сякаш разтърсваше цялата земя.

— Този грохот ми звучи като прибой на някой безкрайно дълъг морски бряг! — възкликна Кап, когато поривът на вятъра донесе до ушите му една необичайно силна вълна на грохота.

— Да, да, това е такъв прибой, който може да се намери само в тази част на света — отвърна Следотърсача. — Там няма подводно течение, мастър Кап, и вълните, които се разбиват в скалите, не се връщат обратно. Вие чувате гласа на старата Ниагара, величествения поток, който се спуска надолу от планината.

— Нима у някой ще се намери толкова дързост да вземе да твърди, че тази широка, прекрасна река се спуска от планината?

— Да, спуска се, мастър Кап, представете си, спуска се, и то без каквато и да било стълба или път. Ето каква природа имаме ние тук, в нашия край, макар да съм убеден, че вашата там, на океана е къде-къде по-хубава. Ех, Мейбъл, колко приятно би било да можехме да се разходим десетина-петнадесет мили по брега на тази река, нагоре по течението, и да се полюбуваме на чудесата, които Господ е създал тук?

— Значи ти си виждал този прочут водопад, Следотърсачо? — живо попита девойката.

— Да, виждал съм го, виждал съм го и тогава така се случи, че станах свидетел на едно ужасно зрелище. Голямата змия и аз бяхме излезли по дирите на войниците от тукашния гарнизон и между другото той ми разказа, че според преданията на неговото племе някъде наблизо се намирал огромен водопад и ми предложи да се отбием от пътя си, за да можем да го видим. Аз вече бях слушал разни фантастични разкази за този водопад от войниците на 60-и полк, към който тогава се числях, в 55-и дойдох доста по-късно, но във всички полкове има такива ужасни лъжци, че не вярвах и половината от това, което ми разказваха. И така ние се отбихме от пътя си и тръгнахме към водопада, като очаквахме, че ще се ръководим от слуха си, след като веднъж чуем ужасния тътен, който чуваме сега. Но останахме разочаровани, защото той не гърмеше така, както тази сутрин. Така е в гората, мастър Кап, дойде момент, когато Бог се разгневи, разбунтува се, а после настъпва покой, сякаш Духът Му отново витае тихо и мирно над земята. И изведнъж се озовахме до реката, малко по-горе от водопада; младият делауер, който беше заедно с нас, намери на брега някакво кану и реши да преплува с него реката, за да се добере до едно островче точно в средата на водовъртежа. Ние взехме да го увещаваме, че това е истинска лудост от негова страна, да му доказваме, че е грехота да сърди Провидението, като се подхвърля на такава смъртна опасност без нужда. Но младите делауери много приличат на нашите млади войници — те са безразсъдно смели и суетни. Как ли не му говорихме, но той си държеше на своето и накрая направи това, което си беше наумил. Струва ми се, Мейбъл, че когато нещо е действително голямо и могъщо, то винаги е изпълнено с величествено спокойствие, а не е разяснено и неспокойно, както обикновено са дребните неща. Такъв беше и този бързей. Едва попаднала в него, лодката се понесе с шеметна бързина и въпреки цялото си изкуство делауерът не можа да се справи с течението. И все пак мъжествено се бореше за живота си. До последния миг продължи да замахва с греблото, напомняйки елен, който търси във водата спасение от хрътките. Отначало бързо прекоси потока и ние помислихме, че ще преодолее течението, но той неправилно беше разчел разстоянието и когато разбра истината, обърна лодката с носа към течението и започна така да се бори, че чак ми стана страшно да го гледам. Аз бих го съжалил, дори да беше минго! Няколко минути тъй безумно се бори, че почти успя да надвие мощта на водопада. Но силите на човешката природа си имат предел. Един неверен удар с греблото го отхвърли назад, лодката започна да се спуска надолу фут след фут, инч след инч, докато най-после попадна на онова място, където повърхността на реката изглеждаше гладка и зелена, сякаш изтъкана от милиони водни нишки, опънати върху огромната скала; там той се завъртя с бързината на стрела в обратната посока и изчезна от погледа, носът на лодката обаче се наклони дотолкова, че да видим какво стана с него. Няколко години по-късно срещнах един мохоук, който беше наблюдавал случката, застанал долу от тази страна на водопада. Той ми разказа, че делауерът, носейки се във въздуха, продължил да размахва греблото докато не се загубил във водната бездна.