Джеймс Купър - Следотърсача

— И какво стана с нещастното момче? — попита Мейбъл, която силно се беше увлякла от непринудения, но красноречив разказ на ловеца.

— Той, разбира се, се пресели във Вечните ловни полета на своите деди, защото, макар да беше безразсъден и тщестлавен, беше също така честен и силен. Да, загина нелепо, но Маниту е милостив към своите червенокожи създания, както и Господ към християните!

В този миг от един блокхаус близо до форта се чу топовен гърмеж и малкото гюлле прелетя със свистене над мачтата на кутера, сякаш с това го предупреждаваше да не се приближава повече. Джаспър, който стоеше до кормилото, отклони малко кутера встрани и добродушно се усмихна на неучтивия поздрав. „Вихър“ сега вече се намираше сред речното течение и издутите му платна го отнесоха достатъчно далеч към подветрената страна, тъй че опасността от втори изстрел вече не го застрашаваше. После спокойно заплава край брега. Когато реката се откри изцяло, Джаспър се увери, че „Монкалм“ го нямаше там. Морякът, когото бяха пратили да се качи на мачтата, слезе и съобщи, че на хоризонта не се вижда никакво платно. Хитрата маневра на Джаспър беше успяла, младият френски капитан очевидно го беше чакал по средата между двата бряга в горния край на езерото и бе пропуснал да го види.

През целия ден вятърът духаше от юг. Кутерът продължаваше пътя си със скорост от шест до осем възела в час по съвършено гладката повърхност, придържайки се на една лига от брега. Местността беше доста еднообразна, от край до край се простираше пояс от гъсти девствени гори, но това не я лишаваше от своеобразното й очарование. Носове с най-различни очертания изникваха насреща и кутерът, прелитайки покрай тях, пресичаше малки, но дълбоки заливчета. Но погледът никъде не можеше да забележи и най-малък признак на цивилизация. От време на време реки вливаха своята дан в огромния басейн на езерото, ала и по техните брегове, цели мили навътре в сушата, не се виждаше нищо друго освен гъста стена от дървета; даже големите заливи, които лежаха затворени сред гъстата дървесна растителност и се свързваха с Онтарио само чрез тесни протоци, се появяваха и отново изчезваха, без да може да се забележи по тях следа от живот.

От всички пътници на кораба единствено Следотърсача се любуваше с неизразима наслада на гледката. Очите му не можеха да се нарадват на безкрайната линия на гората и макар че за него беше истинско щастие да стои близо до Мейбъл, да слуша очарователния й глас и вътрешно да се радва на веселия й смях, неведнъж през този ден душата му закопня да поброди под високите сводове на кленовете, дъбовете и липите, защото опитът го беше научил, че това е единственото място, където човек може да намери трайно и неподправено щастие.

На Кап обаче гледката внушаваше други чувства. Той безброй пъти изказа недоволство, че по пътя си не срещат нито фарове, нито църковни камбанарии или наредени на рейда кораби. Такова крайбрежие, възмущаваше се той, не може да се види никъде другаде по света. По едно време дори отведе сержанта настрани и взе да го уверява най-сериозно, че от този край никога нищо няма да излезе, завинаги щял да си остане все същата пустош, защото пристанищата били занемарени, бреговете на реките били пустинни и необитаеми и дори вятърът бил пропит с мириса на гората, а това до добро не можело да доведе.

Но каквото и да беше настроението на отделните пътници, то ни най-малко не забавяше бързия бяг на „Вихър“. Към залез слънце той вече беше изминал сто мили от пътя, който го делеше от Осуиго. Сержант Дънъм беше счел за свой дълг да се върне във форта, за да се осведоми дали майор Дънкън не желае да даде някакви нови нареждания. За да се осъществи това негово намерение, Джаспър цяла нощ продължи да се придържа о брега. И макар че призори вятърът започна да стихва, той все пак продължи да духа достатъчно силно и „Вихър“ успя да стигне до един нос, който, както беше известно, отстоеше на една-две лиги от форта. Там ги посрещна лек ветрец откъм север и кутерът малко се отдалечи от брега, за да избегне евентуална опасност, в случай че лекият ветрец се усилеше или променеше посоката си.

Появата на деня свари кутера на две мили разстояние от устието на река Осуиго и когато от форта се разнесе утринният залп, Джаспър даде заповед да се отслабят шкотите и да се вземе курс към пристанището.

Изведнъж от бака се раздаде вик и всички отправиха поглед към източния бряг — там, извън обсега на леките оръдия на форта, с платна, зарифени дотолкова, че да го държат на едно място, лежеше „Монкалм“ и очевидно очакваше появяването на „Вихър“. Да се мине покрай него, беше невъзможно, защото, като издигнеше всичките си платна, френският кораб щеше да пресече пътя на кутера за няколко минути. Обстоятелствата налагаха да се вземе бързо решение. След кратко съвещание сержантът отново измени своя план и реши, че най-добрият изход в случая ще бъде колкото се може по-бързо да тръгнат към първоначалното си местоназначение; той разчиташе, че с пъргавината си „Вихър“ ще успее да вземе преднина и ще остави неприятеля достатъчно далеч зад себе си, за да не може той по-нататък да открие следите им.