Кон Игълдън - Синовете на Спарта

— Отведете по-стария — каза Ксенофонт. — Пуснете го невъоръжен с другите двама. Те вече не ми трябват.

Усмихна се на последния пленник, който беше горе-долу на неговата възраст и го гледаше предпазливо.

— Кажи му, че знаем, че приятелят му лъже, но не разбираме защо. Кажи му, че можем да бъдем милостиви, но и жестоки. Изборът е негов.

Гръцкият войник преведе думите му на възможно най-прост персийски и младият мъж прехапа устна и се замисли. След известно време от устата му внезапно се изля порой думи, много по-бързо, отколкото можеше да преведе преводачът.

— Той казва… че другият не е искал да ти каже за пътека… през възвишенията, защото дъщеря му е в къщата им в тази посока, но… пътека има, съвсем тясна, заобикаляща прохода пред нас. Моли да убием по-възрастния, ако не е освободен, защото щял да каже на старейшините… че е помогнал на врага, което ще означава край за него.

Ксенофонт даде бърза заповед и мъжът, който щеше да бъде освободен, беше убит. По-младият се ухили и видимо се отпусна.

— Казва, че старият бил приятел на баща му и че се радвала го види мъртъв.

Ксенофонт примигна от изненада, че са го използвали по такъв начин, после каза:

— Покажи ни къде започва пътеката.

Ксенофонт призова за доброволци сред най-силните и най-бързите. Избра четирима капитани и две хиляди войници и им обясни задачата и скоростта, с която трябва да я изпълнят. Те се ухилиха — предпочитаха да тичат нагоре по чукарите, отколкото да се мъкнат в редиците с останалите.

— Проходът явно е важен, в противен случай нямаше да съберат такава сила, за да го пазят — каза Ксенофонт. — Не можете да се провалите, войници. А сега тръгвайте…

В същия миг от мъглите над тях заваля проливен дъжд, който се спусна като завеса в долината. Всички моментално станаха вир-вода и наведоха глави. Ксенофонт изруга. Дъждът щеше да усложни всичко. Мъглите сякаш пълзяха неуморно надолу и вече не се виждаха никакви върхове; дори проходът беше едва различима линия на фона на по-светлото небе.

— Следвайте водача. Ние ще сме готови — каза Ксенофонт.

Загледа как две хиляди от най-младите му и най-добри хора се отдалечават тичешком. Те излязоха от долината след водача кардух, който тичаше с вързани отзад ръце. Младият мъж ги поведе през едно дере към пътека, която се губеше в гъсти папрати. На пръв поглед изглеждаше, че не води наникъде, а просто свършва при скалите. Оказа се обаче, че е скрита, и Ксенофонт разбра, че нямаше да я намерят без водача. Изпита известно задоволство, че са научили за пътеката от негов пленник — онези на Хрисоф не бяха казали нищо съществено.

Известно време не можеше да направи нищо. Дъждът продължаваше да се лее и хората му стояха треперещи и окаяни. Трудно можеше да се каже кое време от деня е, макар че вечерта сигурно наближаваше. Ксенофонт взе бързо решение и заповяда колоната да продължи напред под строй — само колкото чакащите в прохода да разберат, че приближават. След това нареди на хората си да почиват. От чукарите не валяха камъни и стрели. Ксенофонт се запита дали това не се дължи на факта, че и противникът е вир-вода. Стрелците винаги се оплакваха, когато им се налагаше да използват мокри тетиви. Възможно беше и да са чули стъпките на двете хиляди гърци и да са се усетили, че ги преследват. Така или иначе, това помогна за повишаване на настроението въпреки дъжда. Определено започваше да се стъмва. Хората му щяха да прекарат студена нощ. Ксенофонт се надяваше мъглите да се разпръснат на сутринта, за да види изненаданите кардухи.

Из цялата долина се виеха потоци и нямаше нито едно сухо място. Ксенофонт видя, че мнозина се настаняват по двойки или групи, опрели гръб в гръб. Но дори така нощта се очертаваше мизерна.

Палакис дойде, избърса с ръка един широк плосък камък и кацна на него, като кръстоса глезени и сви колене към гърдите си, за да запази донякъде топлината на тялото си. Имаше одеяло, което вече беше потъмняло от дъжда. Зъбите й тракаха и на Ксенофонт му се прииска да имаше някакъв подслон за нея. Гърците и студът не се спогаждаха.

— Приличаш на мокро птиче — каза той и се усмихна. Косата, която преди се виеше на гъсти къдрици, сега полепваше по лицето й на дълги мокри кичури.

— И се чувствам точно така — отвърна тя. — Тук ли ще прекараме нощта?

— Налага се, докато не разчистим прохода.

— Ами ако не успеем?

— Тогава ще се наложи да се катерим по по-трудна пътека. Така или иначе, утре продължаваме напред.