Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Спартанецът се усмихна и Ксенофонт се зарадва. Липсваше му приятелството, което се бе зародило помежду им — двамата бяха разделени в двата края на колоната. Всеки мъж има нужда от моменти на топлота и смях, иначе започва да линее. Палакис като че ли го избягваше, което означаваше, че Хефест вече не му е подръка. Оставаше единствено Хрисоф — а той изглеждаше уморен и дори изтощен. Брадата му беше сплъстена и имаше голям бял кичур по средата.

— Това е добър сън — рече Хрисоф. — Ще кажа на мъжете. Няма да е зле да принесем в жертва козите, които взехме. — Зачака разрешение, но Ксенофонт не се поколеба.

— Ще им източим кръвта като жертвоприношение, но ще вземем месото. Още малко остава, Хрисофе.

През следващите два дни нападенията бяха по-редки. От деретата по склоновете понякога летяха стрели, но обикновено биваха отбивани от щит. Един спартанец все пак беше убит от такава стрела на втората сутрин — улучи го отстрани в гърдите и той изкашля кръв, седна и не можа да се изправи. Земята беше камениста и нямаха с какво да изкопаят гроб, така че натрупаха отгоре му гладки камъни, докато не се получи малка могила.

Младият кардух избяга през първата нощ — беше прегризал или протъркал въжето, с което го връзваха, докато спи. Ксенофонт си спомни съня за падащите окови: надяваше се той да не е знак за бягството на пленника му.

На третата сутрин след напускането на долината и седмата от навлизането им в планините стигнаха до теснина, след която имаше стръмен склон, който се спускаше в огромна равнина. От тази височина виждаха разстояние, което можеше да се измине за един ден. На няма и половин миля от билото течеше огромна река.

Зад нея на зелено-златистата равнина ги очакваше войска. Пушеците от лагерните огньове се издигаха като нишки във въздуха. По ниските хълмове блестяха карета пехота. Бяха се опитали да заемат високи позиции, но те бяха малко, и затова се бяха скупчили в подножието на планината подобно на острови в океана. Хрисоф извика Ксенофонт отпред да ги огледат. Въпреки че врагът ги очакваше при реката, двамата се прегърнаха и се разсмяха. Планините бяха зад тях.

— Чудно ми е какво кара сатрапа да ни чака през зимата — каза Хрисоф, докато се взираше в далечината, заслонил ръка от слънцето. — Явно дължи огромна услуга на персите, щом е готов да мръзне тук.

Ксенофонт скри разочарованието си. Беше разбил оковите, но се беше надявал битките и кръвопролитията също да са останали зад него в планините. Беше изтърпял достатъчно и мисълта за нови сражения бе изтощителна. Който и да беше врагът, каквито и да бяха отношенията му с Персия, той ги очакваше — и стоеше на пътя му.

— Ще трябва да минем през реката, за да се приберем у дома — каза той.

— Ще намериш начин — отвърна Хрисоф. Ксенофонт го погледна, но в изражението на спартанеца нямаше нито подигравка, нито веселба. — Вече си го правил.

Гръцката колона мълчаливо се заспуска по склоновете. На хората от обоза им беше трудно, но хоплитите напредваха в строй, като внимаваха къде стъпват.

Опиянението обхвана всички. Бяха излезли от планините. Бяха живи. Тук дори въздухът сякаш беше по-сладък след влажните мъгли на планината.

Отново разполагаха с място да се строят по обичайния си начин — каре в карето. За хората беше почти успокояващо да видят старите редици около себе си, макар че много познати лица липсваха. Стотици бяха изгубили живота си в планините, десетки жени бяха отвлечени по време на сраженията. Онези, които стояха тук, бяха оцелели, но белязани със спомени, които щяха да ги преследват до края на живота им.

Ксенофонт имаше чувството, че е остарял с десет години. Погледна с глуха ярост към войската от другата страна на реката, когато видя появяването им. Не знаеше кои са те, нито защо са тук. Изпитваше гняв към тях, защото му препречваха пътя — а му беше писнало от онези, които се осмеляваха да се изправят срещу него.

Хрисоф чакаше търпеливо заповеди при строените спартанци, които изглеждаха малко размъкнати след всичко преживяно. Ксенофонт осъзна, че впечатлението не се дължи само на брадите и плитките, но и на усещането, че са изхабени, сякаш дори те не могат да продължават вечно напред. Беше разчитал на невероятната им издръжливост и ги беше използвал първи и в най-тежките ситуации. Но те бяха просто хора. Дългите червени наметала бяха прокъсани и протъркани, краищата на много бяха грубо накъсани за превръзки. Мнозина спартанци имаха червени превръзки по бедрата и раменете — вече всъщност кафяви, потъмнели от кръв. Робите илоти стояха мълчаливо между тях с щитове и копия. Заедно те бяха елитът и Ксенофонт знаеше, че не би могъл да стигне дотук без кръвта, която бяха пролели.