Кон Игълдън - Синовете на Спарта

В този момент му се стори, че нощта пред тях няма да има край. Осъзна, че и самият той трепери. Чуваше тракането на зъбите си, а ръцете му бяха побелели и се тресяха.

— Замръзваш — каза тя. — Седни до мен. Одеялото ми е мокро, но е по-добре от нищо.

— Къде е Хефест? — попита Ксенофонт, без да помръдне от мястото си.

Тя се вцепени и на гладката кожа между веждите й се появиха две дълбоки бръчки.

— Аз не съм негова, Ксенофонте.

— Знам, че не си и моя — отвърна тутакси той, без изобщо да се замисля за думите си.

Дълго време тя не каза нищо, само се взираше в него.

— Аз… помислих си, че го искаше. Но видях, че си претоварен с грижи, за да ни опазиш живи. И те разбрах, Ксенофонте. Да не би сега да казваш, че искаш да дойда при теб? Че ме искаш в леглото си? Не си играй с мен. Говори или мълчи. Искай или си остани така.

Той преглътна, вперил поглед в нея. Изглежда, трябваше да го каже. И в същото време това беше лудост. Намираха се във враждебна планина със съвсем малко храна, заобиколени от врагове. Осъзна, че иска подобие на любов, но може би не истинска. Искаше да разменя любовни ласки с прекрасна жена — нещо, което не отнемаше твърде много време. В живота му нямаше място за дълги разговори, смях и песни. Искаше само неща, които можеше да получи на мига — и макар болезнено да копнееше за нея, разбра, че това няма да е достатъчно.

Нейните дни не бяха изпълнени със събития и вземане на решения. Той не можеше да бъде забавление за Палакис. А ако тя разсейваше него, всички щяха да загинат. Опита се да си спомни доводите, които се въртяха в мислите му. Тишината около тях сякаш се разрасна и той осъзна, че прекалено дълго не отговаря.

— Тук сте значи! — каза Хефест, докато прекрачваше камъните. Младежът държеше топло одеяло и го наметна на раменете на Палакис, без да каже нищо друго. От начина, по който ръката му остана на рамото й, на Ксенофонт отново му се стори, че той сякаш предявява претенции към нея.

Знаеше, че Хефест много добре осъзнава, че е прекъснал нещо. Палакис се беше изчервила. Хефест също се изчерви и движенията му станаха неловки.

— Намерих храна — каза той. — Месо, сварено с някакви билки. Малко вино. Кисело е, но е по-добре от нищо. Ще дойдеш ли, преди да е свършило?

Въпросът беше насочен към Палакис и тя се изправи с лекота, сгъна мокрото одеяло и се уви със сухото. Погледна отново Ксенофонт, преди да се извърне. Той се беше вторачил в земята между краката си. На лицето й се появи нещо като раздразнение, почти ярост. Устните й се превърнаха в тънка черта. Тя хвана Хефест за ръка, с което го изненада.

Мракът се спусна над възвишенията и гърците задрямаха треперещи под одеялата.

Дъждът беше спрял и мъглите се вдигнаха и се видяха чукарите. Ксенофонт вдигна ариергарда, докато Хрисоф събираше спартанците отпред и ги подготвяше. Всички бяха изгладнели, но имаше достатъчно студена чиста вода; и макар че бяха мокри, продължаваха да вонят. От някои от мъжете се издигаше пара, докато ставаха.

Войската на кардухите започна да навлиза в прохода. Нямаха никакъв строй и в очите на гърците приличаха на разбунен кошер. Небето се проясни и противниците заприличаха на подскачащи черни фигури, които бяха твърде много и запречваха всичко. Гърците се строиха и Ксенофонт заповяда колоната да тръгне напред и отново да спре. Кардухите също спряха. Гърците само ги гледаха. Бяха на няма и двеста крачки от прохода.

Когато отгоре зазвучаха тръби, Ксенофонт благодари на боговете. Звукът им събуди радост в него. Тревожеше се, че двете хиляди са се изгубили в мрака из чукарите. Бяха прекарали нощта в мълчаливо треперене, търпейки дъжд и вятър с още по-малко защита, отколкото онези долу. Но въпреки това се бяха промъкнали към врага още по зазоряване и Ксенофонт можеше само да ги благослови за това.

Видя смайването на кардухите. Те познаваха воденето на воини в планините и очевидно изпитваха ужас, че някой ги наблюдава отгоре. Когато хората му се спуснаха с рев по склона. Хрисоф поведе спартанците си напред с двойно по-бързо темпо от обичайното. Те запяха пеана, песента на смъртта. Ксенофонт не издържа и се включи с цяло гърло. Някои от гърците около него го изгледаха с изумление.

Кардухите се разбягаха като плъхове. Ксенофонт чу радостните викове на мъжете, които се спускаха по склоновете. Тайната пътека ги беше извела от другата страна на прохода, така че те вече се насочваха към следващата долина. На самия Ксенофонт не му оставаше друго, освен да ги последва със строения ариергард покрай разчистените прегради от клони и тръни. Кардухите бяха изчезнали и макар че чу как дюдюкането зад него се поднови, звукът беше по-скоро скръбен, отколкото предизвикателен.