Реймънд Фийст: КРОНДОР,СИНОВЕТЕ НА КРОНДОР

Вятърът виеше.

Локлир, скуайър при двора на принца на Крондор, се сви на седлото, притиснат от тежкото наметало. Лятото напускаше бързо Северните земи и проходите през планините, известни като Зъберите на света. На юг есенните вечери бяха все още меки и топли, но тук горе, на север, есента бе само мимолетен гост, кратка прелюдия към зимата, която идваше неканена и се възцаряваше за дълго. Локлир прокле собствената си глупост, довела го в това забравено от всички място.

— Студеничко е тук, скуайър — каза сержант Бейлс, сякаш прочел мислите му. Сержантът бе чул слуховете, че внезапната поява на младия благородник в Тир-Сог е свързана с една млада особа, омъжена за заможен крондорски търговец. Локлир не беше първото младо конте, пратено на границата, по-далечко от ръката на някой отмъстителен ревнив съпруг. — Извинете, че ще го кажа, сър, ама не е уютно като в Крондор.

— Така ли? — отвърна суховато младият скуайър.

Патрулът следваше тясната пътека в подножието на хълмовете, северната граница на Островното кралство. Не беше изминала и седмица от пристигането на Локлир в двора на Тир-Сог, когато барон Мойе му бе предложил да се присъедини към един специален патрул, който щеше да поеме на изток от града. Говореше се, че под прикритието на несекващия дъжд и виелиците на юг незабелязано се прокрадвали ренегати и моредели — тъмни елфи, известни като Братството на Тъмната пътека. Съгледвачите все още не бяха потвърдили тези сведения, но упоритите слухове, подклаждани от твърденията на селяни, че са забелязали облечени в черни дрехи воини да бързат в южна посока, принудиха барона да разпореди патрулирането.

Локлир знаеше не по-зле от мъжете от гарнизона, че всякакво раздвижване по това време на годината в тези области е най-малкото необичайно. В подножието на хълмовете студът все още се търпеше, но горе планинските проходи вече бяха затворени от дълбоки преспи и затлачени при внезапно топене от замръзнали кални свлачища.

Ала след приключването преди десет години на Големия бунт — нашествието на войските на Мурмандамус, прочутия водач на тъмните елфи — всяко подобно раздвижване подлежеше на щателно проучване, а тази заповед бе дошла направо от крал Луам.

— Ами да, тук при нас не е като в двора на принца — продължи с натякванията сержантът.

Когато се появи в Тир-Сог, Локлир изглеждаше досущ като крондорско конте — висок и строен, изящно издокаран младеж, с прилежно подрязани мустачки и дълги букли. Надяваше се, че мустаците го правят да изглежда по-възрастен, но в комбинация с къдриците крайният ефект бе напълно противоположен на очакванията му. Тъй като му омръзна да търпи подигравките на сержанта, той отбеляза небрежно:

— Но все пак е по-топло, отколкото от другата страна на планината, ако не ме лъжат спомените.

— От другата страна? — повтори сержантът.

— В Северните земи — кимна Локлир. — Там си е доста студено дори през пролетта и лятото.

Сержантът го погледна изпод вежди.

— Били ли сте там, скуайър? — Само шепа мъже, освен изменниците и контрабандистите на оръжие, бяха посещавали Северните земи и се бяха върнали живи в Кралството.

— С принца — отвърна Локлир. — Придружавах го при Арменгар и Висок замък.

Сержантът не каза нищо и впери поглед напред. Войниците около Локлир се спогледаха и закимаха. Един прошепна нещо на мъжа зад себе си. Нямаше войник от Севера, който да не бе чувал за падането на Арменгар в ръцете на Мурмандамус, могъщия моределски водач, който бе унищожил човешкия град в Северните земи и след това бе нахлул в Кралството.

Оцелелите жители на Арменгар се бяха заселили в Ябон, недалеч от Тир-Сог, а разказите за величавата битка и бягството на оживелите, също както и за делата на принц Арута и сподвижниците му, се бяха превърнали в легенда. Всеки мъж, служил редом с принц Арута и Ги дьо Батира, можеше да бъде смятан за герой. Сержантът преглътна мълчаливо под изпитателния поглед на младия скуайър.

Но Локлир нямаше възможност дълго да се наслаждава на впечатлението от думите си, тъй като дъждът бързо премина в сняг и вятърът отново се усили. Несъмнено младият скуайър си беше създал достатъчна популярност сред войниците от гарнизона, за да бъде третиран с нужното уважение, но все още бе много далеч от крондорския двор с неговите изискани вина и хубавици. Само чудо можеше да му възвърне изгубеното благоразположение на Арута и никак не беше изключено да посрещне идната зима отново в двора на това затънтено градче, в компанията на тези селяци.